Харлан Коубън - Изгубена завинаги

— Настоя да отседна в „Отел Д’Обюсон“.

— И?

— И това е всичко.

Размърдах се на мястото си.

— И това бе целият телефонен разговор? „Здрасти, Териса, Рик е, бившият ти съпруг, с когото не си говорила близо десетилетие, ела веднага в Париж в «Отел Д’Обюсон» и, о, да! — имай предвид, че е спешно!“

— Нещо такова.

— Не го ли попита какво му е спешното?

— Нарочно ли се правиш на задръстен? Разбира се, че го попитах.

— И?

— Не ми каза. Заяви, че трябва лично да ме види.

— И ти заряза всичко и пристигна?

— Да.

— И от Рик ли се криеше?

— Криех се от всички.

— Къде?

— В Ангола.

В Ангола? Засега го оставих да мине покрай ушите ми.

— Че как те откри Рик?

Келнерът пристигна. Носеше две чаши с кафе и нещо, приличащо на сандвич с шунка и сирене.

— Наричат се „Крок месьо“ — обясни ми Териса.

Беше ми познато. Филия хляб с шунка и сирене върху нея, но с префърцунено име.

— С Рик работехме заедно в Си Ен Ен — каза тя. — Според мен той е най-добрият разследващ журналист в света, но не обича да е в ефир и остава зад камера. Предполагам, че ме е проследил.

Сега, разбира се, Териса бе по-бледа, отколкото тогава, на обляния от слънцето остров. Сините й очи не бяха толкова искрящи, но все още виждах златистите очертания около зениците й. Винаги съм предпочитал тъмнокоси жени, но Териса ме беше покорила със своите светли къдрици.

— Добре — казах аз. — Продължавай.

— Направих онова, което искаше. Пристигнах тук преди четири дни. А още не ми се е обадил.

— Позвъни ли му?

— Нямам телефонния му номер. Рик беше особен. Каза ми, че когато пристигна, ще се свърже с мен. Но не го направи.

— Затова ли ми се обади?

— Да — отвърна тя. — Много си добър в издирването на изчезнали хора.

— Ако наистина бях толкова добър, щях да те открия.

— Не си се старал достатъчно.

Виж това можеше и да е вярно.

Тя се наведе напред.

— И помни, че аз бях там.

— Помня.

Тя не спомена очевидното. Беше ми помогнала — тогава, когато животът на много важен за мен човек висеше на косъм. Без нея нямаше да успея. Той щеше да умре. Нямаше нужда да казва, че съм й задължен. Знаех го.

— Дори не си сигурна дали бившият ти съпруг е изчезнал, или не — уточних аз.

Териса не отговори.

— Може да го е замислил като малко отмъщение. Може би Рик има извратено чувство за хумор. А може и това да не е толкова важно. Възможно е да е променил решението си.

Гледаше ме още известно време.

— Но ако е изчезнал, не съм сигурен дали мога да помогна. Е, да, като се върна у дома, бих могъл да предприема някои действия. Но тук сме в чужда страна. Не знам и дума от езика. Не разполагам с Уин, който да ми помага, няма я и Есперанца, нито Голямата Синди.

— Аз съм тук. Говоря езика.

Погледнах я. В очите й имаше сълзи. Бях я виждал съкрушена, но не и в този вид. Поклатих глава.

— Какво премълчаваш?

Тя затвори очи. Аз чаках.

— Гласът му — отвърна тя.

— Какво за гласа му?

— Двамата с Рик започнахме да се срещаме още като първокурсници. Бяхме женени десет години. Почти всеки ден работехме заедно.

— Така.

— Познавам всяка частица от него, познавам настроенията му, нали разбираш?

— Така мисля.

— Много пъти сме били заедно във военни зони. Разкрихме стаи за изтезания в Близкия изток. В Сиера Леоне видяхме неща, които никое човешко същество не бива да вижда. Рик знаеше, че може да очаква какво ли не. Винаги запазваше спокойствие, контролираше чувствата си. Не обичаше преувеличаването в телевизионните новини. Така че познавам гласа му във всяка една ситуация.

Териса отново затвори очи.

— Но никога не го бях чувала да звучи така.

Протегнах ръка през масата, ала тя не я пое.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Гласът му трепереше, а това бе нещо ново за него. Помислих си… Помислих си, че може би плаче. Беше повече от ужасен — забележи: говоря за човек, който никога не се е плашил от нищо. Каза, че трябва да съм готова.

— Готова за какво?

Очите й се навлажниха. Тя събра длани сякаш за молитва и опря връхчетата на пръстите в носа си.

— Заяви, че онова, което ще ми каже, ще промени целия ми живот.

Облегнах се назад и свъсих вежди.

— Точно този ли беше изразът — ще промени целия ти живот?

— Да.

Териса също не си падаше по хиперболите. Не знаех какво да мисля.

— Къде живее Рик? — попитах аз.

— Не знам.

— Възможно ли е да е в Париж?

— Възможно е.

Кимнах с глава.

— Ожени ли се повторно?