Харлан Коубън - Изгубена завинаги

Спряхме в едно бистро на открито на „Сен Мишел“. Небето все още сивееше, но слънцето сякаш всеки миг щеше да се покаже през облаците. Териса седна и се загледа в мен. Доста дълго изучаваше лицето ми.

— Да не би нещо да ми е заседнало между зъбите? — попитах аз.

Териса направи безуспешен опит да се усмихне.

— Господи, колко ми липсваше!

Думите й увиснаха във въздуха. Не бях сигурен дали говори тя, или огромният град. Защото Париж бе град, който ти говори. Много е написано за неговата красота и великолепие и всичко, казано за него, е самата истина. Всяка сграда бе малко чудо на архитектурата, празник за очите. Париж приличаше на красива жена, която осъзнава своята красота, това й харесва и, следователно, не й се налага да полага усилия, за да изглежда привлекателна. Просто бе невероятна и всички бяха наясно с този факт.

Но имаше и още нещо: Париж те кара да се чувстваш — не мога да намеря друга дума — жив. Когато си в този град, иска ти се да вкусваш насладите на живота. Ще ти се да усещаш, просто така, да усещаш, без значение какво. Сетивата ти се изострят. Париж те кара да плачеш и да се смееш едновременно, да се влюбиш, да пишеш стихове, да правиш любов и да композираш симфония.

Териса се пресегна през масата и хвана ръката ми.

— Можеше да ми позвъниш — казах аз. — Да ме уведомиш, че си добре.

— Знам.

— Живея на същото място — продължих аз. — Още работя на Парк авеню. С Уин продължаваме да делим апартамента в „Дакота Билдинг“ 10 10 Историческа нюйоркска сграда близо до Сентръл Парк, обитавана от личности със световна известност, като например Джон Ленън и жена му Йоко Оно, живели там до смъртта на музиканта. — Б.пр. .

— Купил си къщата на родителите си в Ливингстън — додаде тя.

Репликата й не беше плод на случайността. Териса знаеше за къщата. Знаеше и за Али. Тя държеше да ми е ясно, че не ме е изпускала от очи.

— Ти взе, че изчезна — рекох аз.

— Знам.

— Опитах се да те открия.

— И това знам.

— Ще престанеш ли да ми отговаряш така?

— Добре.

— И така, какво се е случило? — попитах я пак.

Тя отдръпна ръката си. Погледът й се зарея към Сена. Покрай нас премина млада двойка. Караха се на френски. Жената беше ядосана. Грабна смачканата бирена кутия и замери с нея приятеля си.

— Няма да разбереш — промълви Териса.

— Това е по-лошо, отколкото предишната ти реплика.

Усмивката бе изпълнена с тъга.

— Много съм глупава. Трябваше да те взема със себе си. Твърде много държах на теб, за да допусна да стане така.

Разбрах я. И в същото време нищо не разбирах.

— Без да се обиждаш, но думите ти ми звучат така, сякаш едва сега осмисляш собствените си действия.

— Не е вярно.

— И така, къде беше, Териса?

— Криех се.

— От какво?

Тя поклати глава.

— Защо трябваше да дойда? — попитах аз. — И, моля те, не ми казвай, че си ме повикала, защото съм ти липсвал.

— Не затова те повиках. Искам да кажа, че наистина ми липсваше. Нямаш представа колко много. Но ти си прав, не това бе причината да ти позвъня.

— И така?

Появи се келнерът — в черна престилка и бяла риза. Териса поръча и за двама ни на чист френски език. Не разбирам бъкел френски, но ми се стори, че ми поръча обрив на ромбоиди върху тричаво брашно.

— Преди седмица ми се обади бившият ми съпруг — започна тя.

Дори нямах представа, че е била омъжена.

— Не бях говорила с Рик от девет години.

— Девет години — повторих аз. — Това е приблизително по времето, когато се запознахме.

Тя ме погледна.

— Не се смайвай от аритметичните ми дръзновения — посъветвах я аз. — Математиката е един от скритите ми таланти. Но не обичам да се хваля.

— Питаш се дали двамата с Рик сме били семейство, когато двамата с теб избягахме на онзи остров?

— Всъщност не.

— Благоприличието ти е покъртително.

— Не съм благоприличен — възпротивих се, като си мислех за сърцераздирателния секс, който правихме на острова.

— Както мога сама да удостоверя?

— Отново моите скрити таланти — казах. — Но се старая да не се хваля.

— Това е добре. Налага се да те успокоя — когато се запознахме, двамата с Рик бяхме вече разделени.

— И какво искаше твоят бивш съпруг Рик?

— Каза ми, че е в Париж. Настоя спешно да дойда и аз.

— В Париж ли? — попитах.

— Не, в Горно нанадолнище, Ню Джърси. В Париж, разбира се.

Тя затвори очи. Аз чаках.

— Извинявай. Без да искам.

— Няма нищо. Харесвам те такава. Бившият ти каза ли нещо друго?