Харлан Коубън - Изгубена завинаги

Опашката се извиваше, оградена с въжета, и приличаше на опашка от филмите на Уолт Дисни. Придвижвахме се бързо. В повечето случаи митничарите махаха с ръка на пътниците да преминават нататък, като бегло надничаха в паспортите им. Когато дойде моят ред, служителката от имиграционните власти погледна в паспорта ми, после ме изгледа в лицето, отново погледна снимката в паспорта и погледът й се върна пак на мен. Позабави се. Аз й се усмихнах, като настроих копчето „Неустоим чар“ на СЛАБО. Не исках горката жена да започне да се разсъблича още тук, в митницата.

Служителката се извърна, сякаш бях изрекъл някаква грубост. Кимна с глава на своя колега. Когато отново ме погледна, дадох си сметка, че трябва да завъртя копчето малко повече. Да се усмихна по-широко. Да премина от СЛАБО на ЗАШЕМЕТЯВАЩО.

— Застанете встрани, моля — намръщено каза тя.

Продължавах да се хиля като идиот.

— Защо?

— Колегата ми ще разгледа вашия случай.

— Нима съм „случай“? — попитах.

— Моля, застанете встрани.

Задържах опашката и чакащите недоволстваха. Отстъпих встрани.

Униформеният служител каза:

— Моля, последвайте ме.

Това не ми хареса, но нима имах избор? Питах се, защо тъкмо аз? Може би съществуваше някакъв френски закон срещу очарование като моето, тъй като — ами, да! — трябваше да има нещо такова.

Служителят ме отведе в малко помещение без прозорци. Бежовите стени бяха голи. Зад вратата имаше две куки със закачалки на тях. Седалките бяха пластмасови. В ъгъла имаше маса. Служителят взе чантата ми и я постави отгоре. Започна да се рови в багажа ми.

— Изпразнете си джобовете, ако обичате. Оставете всичко в тази купа. Събуйте се.

Подчиних се. Портфейл, мобилен телефон модел „Блекбъри“, няколко дребни банкноти, обувки.

— Трябва да ви претърся.

Проявяваше голямо старание. Помислих си да пусна някоя шега по адрес на работата му или да му предложа да използва и разузнаването за своята цел, ала не бях сигурен в чувството за хумор на французите. Дали Джери Луис 8 8 Голям американски комедиант, актьор, филмов продуцент и режисьор, писател, певец и хуманист. — Б.пр. бе известен във Франция? А може би визуалният гег би бил по-подходящ?

— Седнете, моля.

Седнах. Той излезе и взе вещите ми със себе си. Останах сам цели трийсет минути — да поохладя чувствата си, както казват. Това не ми харесваше.

В стаята влязоха двама мъже. Първият беше по-млад, към трийсетгодишен може би, приятен на вид, с пясъчноруса коса и с тридневна брада, каквато си пускат хубавите момчета, за да изглеждат по-солидни. Носеше джинси и ботуши, закопчана догоре риза с навити до лактите ръкави. Облегна се на стената, кръстоса ръце на гърдите си и задъвка клечка за зъби.

Другият беше над петдесетгодишен с огромни телени очила и увиснала мазна коса, която очевидно имаше нужда от сресване. Когато влезе, изтриваше ръцете си с хартиена салфетка. Якето му сякаш бе специално изработено „само за членове на клуба“.

Толкова за французите и тяхната висша мода.

По-възрастният заговори:

— Каква е целта на посещението ви във Франция?

Погледнах го, после преместих поглед върху оня с клечката за зъби в уста, след това отново отправих очи към първия.

— А вие сте?

— Аз съм капитан Берлеан. А това е офицер Льофевр.

Кимнах с глава на Льофевр. Той продължи да дъвче клечката за зъби.

— Целта на посещението ви? — повтори въпроса си Берлеан. — По работа или за удоволствие?

— За удоволствие.

— Къде ще отседнете?

— В Париж.

— Къде в Париж?

— В „Отел Д’Обюсон“.

Той не си водеше бележки. Никой от тях не носеше нито писалка, нито хартия.

— Сам ли ще бъдете? — попита Берлеан.

— Не.

Берлеан продължаваше да се бърше със салфетката. По едно време спря и намести очилата си с пръст. Понеже все още не бях отговорил, той сви рамене и ме попита:

— Е?

— Имам среща с приятелка.

— Името й.

— Необходимо ли е? — попитах.

— Не, господин Болитар, просто съм любопитен, макар че нямам никаква видима причина да ви задавам подобен въпрос.

Аха, французите обичали сарказма.

— Името?

— Териса Колинс — отвърнах аз.

— Какво работите?

— Агент съм.

Берлеан очевидно се обърка. Но Льофевр, изглежда, не разбираше английски.

— Представлявам актьори, спортисти, писатели — обясних аз.

Берлеан кимна със задоволство. Вратата се отвори. Първият офицер подаде на Берлеан касетата с принадлежностите ми. Постави я върху масата до чантата. После продължи да си бърше ръцете.