Харлан Коубън - Изгубена завинаги

Не помръднах. Държах ръцете си встрани, за да ги виждат добре. Нямах никаква представа какво става, ала във всеки случай не му беше времето да правя необмислени движения.

Гледах Берлеан право в очите. Той дойде до масата ни, спря поглед върху Териса и каза, като имаше предвид и двама ни:

— Бихте ли ни придружили, моля?

— За какво става въпрос? — поинтересувах се аз.

— Ще ви обясним в участъка.

— Арестувани ли сме? — попитах.

— Не.

— В такъв случай никъде няма да ходим, докато не ни кажете за какво става дума.

Берлеан се усмихна. Хвърли поглед към Льофевр. Льофевр също разтегна уста в усмивка — дори клечката за зъби не бе препятствие за него.

Зададох въпрос:

— Какво има?

— Тук не ви е Америка, господин Болитар.

— Имате право, но това е страна с модерна демокрация, в която съществуват някои неотменими човешки права. Или греша?

— За да ви задържим, не е нужно обвинение. Всъщност имаме право да задържим и двама ви за четирийсет и осем часа просто така.

Берлеан се приближи до мен, отново вдигна очилата на темето си и изтри ръце в панталоните си.

— Пак ви питам: бихте ли ни придружили, моля?

— С удоволствие — отвърнах аз.

Отделиха ме от Териса още тук, на улицата.

Льофевр я отведе до фургона. Понечих да протестирам, ала Берлеан с досада ме погледна, което ми подсказа, че каквото и да кажа, ще е най-малко безполезно. Берлеан ме поведе към полицейската кола. На волана седеше униформен полицай. Берлеан се вмъкна на задната седалка до мен.

— Колко време ще пътуваме? — попитах аз.

Берлеан погледна часовника си.

— Трийсетина секунди.

Беше преувеличил. Всъщност бях виждал сградата — същата онази „нахална и гола“ варовикова крепост на отвъдния бряг на реката. Мансардният покрив бе покрит със сиви плочи, както и конусовидните кули, разпръснати по него. Можехме да стигнем и пеша. Когато се приближихме, аз присвих очи.

— Позната ли ви е? — попита Берлеан.

Нищо чудно, че бе привлякла вниманието ми по-рано. Двамата въоръжени стражи ни направиха път, щом полицейската кола спря пред импозантната постройка. Порталът жадно ни погълна. Влязохме в обширен двор. Внушителната сграда го ограждаше и от четирите страни. Същинска крепост. Сякаш бях пленник от осемнайсети век.

— Е?

Сградата наистина ми бе позната, най-вече от романите на Жорж Сименон и защото, ами, да, познавах я, тъй като в юридическите среди за нея се разказваха легенди.

Намирах се на „Ке дез’Офевр“ 36 — щаба на френската полиция. Все едно бях в Скотланд Ярд. Или в Куонтико 11 11 В Куонтико, Западна Вирджиния, се помещава Академията на ФБР. — Б.пр. .

— Такааа! — изрекох протяжно аз, загледан през прозореца. — Каквото и да е това, много е голямо.

Берлеан вдигна и двете си ръце.

— Тук не се занимаваме с пътнотранспортни произшествия.

На французите можеше да се разчита. Щабквартирата на полицията бе здрава като крепост, страховита, огромна и великолепна.

— Внушителна е, нали?

— Дори полицейските ви участъци са архитектурни паметници — забелязах аз.

— Чакай да я видиш и отвътре.

Тутакси улових сарказма в думите на Берлеан. Намекът му за контраста между фасадата и онова, което се намираше вътре, сякаш ме зашлеви през лицето. Фасадата бе създадена да издържи на вековете; вътрешността й притежаваше целия чар и неповторим характер на обществена тоалетна по някоя от най-оживените магистрали в Америка. Стените ми се сториха боядисани в жълто, но със същия успех биха могли да са бели, а жълтеникавият оттенък да е отпечатъкът на времето. Бяха голи, без картини и закачалки, но издрани и аз се питах защо. Подовете бяха покрити с линолеум, който изглеждаше твърде старомоден дори за петдесетте години на миналия век.

Доколкото забелязах, нямаше и асансьор. Затътрихме се нагоре по широкото стълбище, по което вероятно французите разхождат заподозрените, за да могат фоторепортерите да ги заснемат и да ги покажат за назидание на обществото. Изкачвахме се с часове.

— Оттук.

Откритите кабели по таваните сякаш плачеха за пожар. Последвах Берлеан по коридора. Отминахме някаква микровълнова печка, поставена на пода. Покрай стените бяха подредени принтери, монитори и компютри.

— Местите ли се, момчета?

— Не.

Той ме отведе в една килия, може би два на два. Нямаше друга наоколо. На мястото на решетките имаше стъкло. Двете закрепени за стените скамейки се срещаха в ъгъла. Дюшеците бяха тънки, сини и подозрително напомняха на постелките на тепиха, които помнех от физкултурния салон в ученическите си години. Протрито одеяло в тъмнооранжев цвят, сякаш ползвано десетки години наред, бе навито на скамейката.