Харлан Коубън - Изгубена завинаги

Берлеан протегна ръка като дежурен по посрещането ми в „Кафе Максим“.

— Къде е Териса?

Берлеан сви рамене.

— Искам адвокат — заявих.

— А аз пък искам да вляза в джакузито с Катрин Деньов — иронизира ме той.

— Нима твърдите, че нямам право да повикам адвоката си да присъства на разпита ми?

— Точно така. Можеш да разговаряш с него, но той няма да присъства на разпита ти. Ще бъда честен с теб. Присъствието на адвоката ти ще ни накара да помислим, че си виновен. Освен това много ме дразниш. Така че, съветвам те да не го викаш. Междувременно, чувствай се като у дома си.

Остави ме сам. Помъчих се да премисля, преди да реша как да постъпя. Дюшекът лепнеше и направо не ми се мислеше от какво ли. Вонеше на гранясало — ужасяващо съчетание от пот, страх и, ъъъ, някои други телесни секрети. Вонята влезе в ноздрите ми и сякаш се засели в тях. Измина час. Чух шума от микровълновата фурна. Един пазач ми донесе храна. Измина още един час.

Когато Берлеан се върна, аз се бях облегнал на сравнително чистото място, което бях открил върху стъклената стена.

— Убеден съм, че си се настанил удобно.

— Храната — казах аз. — Очаквах да е по-вкусна, като се има предвид, че се намирам в парижки затвор.

— Лично ще говоря с главния готвач.

Берлеан отключи стъклената врата. Тръгнах след него по коридора. Мислех, че ще ме вкара в стаята за разпити, но уви. Спряхме пред една врата, на която пишеше: „Група Берлеан“. Погледнах го.

— Група ли е първото ти име?

— И какво му е смешното?

Влязохме. Съобразих, че вероятно „Група Берлеан“ означаваше „Групата на Берлеан“ и по обзавеждането на стаята разбрах, че съм на прав път. В стаята, която би била тясна дори само за едно бюро, бяха наблъскани цели шест. Сигурно се намирахме на последния етаж, защото по-голямата част на тавана бе скосен. На влизане трябваше да се наведа.

Четири от шестте бюра бяха заети, както разбрах, от останалите офицери, членове на „Групата на Барлеан“. Видях старовремски монитори, от онези, които заемат почти половината писалище. Семейни фотографии, флагчета на любими отбори, рекламен афиш на кока-кола, календар с разголени жени — атмосферата бе присъща не на първокласна щабквартира на полицията, а по-скоро на склад на оръжейно магазинче в малко провинциално градче.

— Група Берлеан — обадих се аз. — Значи ти си шефът?

— Капитан съм на бригада за разкриване на криминални престъпления. Това е моят екип. Сядай.

— Как, тук ли?

— Разбира се. Бюрото е на Льофевр. Седни на стола му.

— Няма ли да ме водиш в стаята за разпити?

— Все си мислиш, че си в Америка. Провеждаме разпитите в стаята на групата.

Останалите полицаи не ни обръщаха внимание. Двама от тях пиеха кафе и си бъбреха. Другите тракаха на пишещите си машини. Седнах. Върху бюрото имаше кутия със салфетки. Той издърпа една и започна отново да си трие ръцете.

— Разкажи ми за връзките си с Териса Колинс — започна той.

— Защо?

— Защото обичам да съм в течение на последните клюки.

В хумористичните нотки на гласа му се четеше твърдост.

— Разкажи ми за отношенията ви.

— Не я бях виждал цели осем години — казах.

— И все пак ето ви и двамата тук.

— Така е.

— По каква причина?

— Тя ми се обади и ме покани да прекарам няколко дни във вашия град.

— А ти захвърли всичко и долетя?

Повдигнах вежди вместо отговор. Берлеан се усмихна.

— Разпръснах още една представа за французите, а?

— Тревожиш ме, Берлеан.

— Значи пристигна, за да се срещнеш с любимата?

— Не е така.

— Тогава?

— Не знаех защо ме вика. Просто усетих, че може да е в беда.

— И искаш да й помогнеш?

— Да.

— Знаеше ли какво трябва да направиш, за да й помогнеш?

— Преди да дойда? Не.

— А сега?

— Сега да.

— Ще ми кажеш ли?

— Имам ли избор? — попитах.

— Не, всъщност нямаш.

— Бившият й съпруг е изчезнал. Позвънил й по телефона, заявил, че има да обсъжда с нея нещо много важно, а после се изпарил.

Берлеан изглеждаше изненадан или от отговора ми, или от факта, че съм склонен да му отговарям. Не бях сигурен кое е по-вярно.

— Значи, госпожица Колинс те повика, за да й помогнеш да го открие, така ли?

— Точно така.

— И защо тъкмо теб?

— Според нея аз съм добър в подобни неща.

— Мислех, че си агент. Че представляваш актьори и спортисти. Как така си добър в издирване на изчезнали хора?

— Бизнесът ми е такъв, че се налага да се занимавам с личния живот на клиентите ми. Карат ме да върша какво ли не за тях.