Харлан Коубън - Под напрежение

Леле, на какъв особен остров се бе озовал.

„Маки Ножа“ на Боби Дерин преля незабележимо в дует на Еминем и Риана как наблюдавали изгарящ любим и колко хубаво лъжел. Изтърканото клише, че белите хора не умеят да танцуват, тук намираше своето конкретно и непоклатимо проявление. Дори смяната на песента не доведе до никаква забележима промяна в ограничените танцови стъпки. Не го постигна и смяната на ритъма или по-скоро липсата на такъв. Прекалено голям процент от мъжете щракаха с пръсти по време на танца, явно въобразявайки си, че са Дино Мартин и Франк Синатра на сцената на ласвегаския хотел „Сандс“.

Лицето на бармана се отличаваше с лимба над олисяващото му чело и подозрителна усмивка.

— С какво да съм полезен?

— Бира — рече Майрън.

Лимбата остана неподвижен, с втренчен в него поглед.

— Бира — повтори Майрън.

— Това го чух. Но за пръв път получавам подобна поръчка.

— За бира ли?

— Да. Прието е да се уточни коя марка да е бирата — „Бъд“, „Микълоуб“ и така нататък.

— О. И каква предлагате по-точно?

Барманът понечи да изреди поне един милион вида. Майрън го прекъсна, когато стигна до светло пиво „Летяща риба“, най-вече понеже му хареса наименованието. Бирата наистина се оказа фантастична, но пък Майрън не си падаше особено по пивото. Настани се в дървено сепаре в близост до група… момичета жени. Все по-трудно ставаше наистина човек да определи възрастта им. Жените разговаряха на някакъв скандинавски език — дотолкова му стигаха познанията по чужди езици. Няколко червендалести мъже ги задърпаха към дансинга. Детегледачки, прецени Майрън, и по-конкретно au pair — чужденки, живеещи в нещо като приемни семейства.

Само минути по-късно вратата на бара се разтвори с трясък. Влетяха двама юнаци и се заразтъпкваха, сякаш гасяха пламнал шубрак. И двамата носеха тъмни авиаторски очила, дънки и кожени якета, независимо че навън бе над трийсет и осем градуса. Тъмни очила в тъмен бар — как да го наречеш другояче, освен престараване. Единият пристъпи вляво, другият — вдясно. После десният кимна.

Влезе Лекс, разбираемо притеснен от спектакъла, разигран от двамата гардове. Майрън вдигна ръка и леко му махна. Ония двамата се впуснаха насреща му, но Лекс ги възпря. Никак не им стана приятно, че ги пратиха да чакат до вратата. Лекс пристигна с бодра стъпка и се настани в сепарето.

— Хората на Гейбриъл — поясни. — По негово настояване дойдоха.

— За какво им е притрябвало?

— Щото оня шизофреник параноята го перва особено силно през деня.

— Кой, между другото, е оня тип на бариерата?

— Кой тип?

Майрън му го описа. Кръвта се отече от лицето на Лекс.

— На бариерата ли беше? Сигурно на идване си задействал някой сензор. Той поначало седи вътре.

— Питам те кой е.

— Не го знам. Не е от най-разговорливите.

— Преди виждал ли си го?

— Надали — отговори прекалено бързо Лекс. — Виж какво: Гейбриъл не обича да се говори много за охраната му. Нали ти казах, че го мъчи параноята. Майната му. Давай нататък. Това не е важно.

Майрън не възрази. В края на краищата не беше дошъл да изучава как живее една рок звезда.

— Ще пиеш ли нещо?

— Не. Тази вечер смятаме да бачкаме до късно.

— И защо ти е да се криеш?

— Изобщо не се крия. По принцип така работим. Забиваме само двамата с Гейбриъл в студиото. И записваме парчета. — Хвърли поглед на двамата едри бодигардове. — Та кажи сега ти какво търсиш тука. Нали ти казах, че съм окей. Останалото не те засяга.

— Да, но нещата вече не опират само до теб и Сузи.

Лекс въздъхна и се облегна назад. Като у повечето застаряващи рокери, и неговата кожа се бе съсухрила като кората на старо дърво.

— Защо? Да не би изведнъж и теб да е почнало да те засяга?

— Интересува ме Кити.

— Виж кво, пич. Тя също не е моя грижа.

— Искам само да ми кажеш къде е, нищо повече.

— Никаква представа нямам.

— Дори адрес или телефонен номер?

Лекс завъртя глава.

— Как тогава се случихте в една компания в „Три Даунинг“?

— Не беше само тя. Бяхме десетина-дванайсет души.

— Останалите не ме вълнуват. Питам те: Кити как се озова с вас?

— С Кити сме стари дружки — предвзето сви рамене Лекс. — В случая най-неочаквано ми звънна и рече, че й се излизало някъде. А аз й казах къде може да ни намери.

Майрън го изгледа.

— Не ме будалкаш, нали?

— Моля?

— Че най-неочаквано ти звъннала да излезете някъде. Хайде, не на мен тия.

— Чакай, Майрън. Я ми обясни като начало, защо задаваш всичките тия въпроси? Защо не попиташ първо брат си?