Харлан Коубън - Под напрежение

Изчезването на Гейбриъл Уайър обаче не бе ознаменувало края на „Хорс Пауър“. Напротив — легендата за Гейбриъл Уайър се разрасна. Щеше ли някой да помни Хауърд Хюз, ако просто беше поредният богаташ? Нима „Бийтълс“ пострадаха от слуховете за смъртта на Пол Маккартни? Ексцентричността е стока. С помощта на Лекс, Гейбриъл успяваше да поддържа равномерно излизането на новите им албуми, чиито продажби компенсираха донякъде загубите от невъзможността им да правят турнета.

— Изобщо не търся Гейбриъл Уайър — каза Майрън.

— Чудесно — рече гардът, — понеже името ми е съвсем непознато.

— Но ми се налага да се видя с Лекс Райдър.

— И него не го познавам.

— Ще имаш ли нещо против да се обадя по телефона?

— След като обърнеш и се чупиш, и с маймуните да се чукаш, все ми е тая.

Майрън го огледа. Нещо у този човек му беше познато, но не можеше да го определи.

— Не си типично бивше ченге.

— Хм! — изви вежда гардът. — Сега, освен с усмивката ме заслепяваш и с ласкателство, а?

— Двойно заслепяване.

— Ако бях мацка, сигурно вече щях да съм без гащи.

Да. Човекът изобщо не беше типично бивше ченге. Погледът му, маниерите му, привидната отпуснатост бяха все белези на професионалист. Нещо тук не беше наред.

— Как се казваш? — попита го Майрън.

— Познай какво ще ти отговоря. Хайде де, да видим ще улучиш ли от раз.

— Да обърна и да изчезвам?

— Позна!

Майрън реши, че няма смисъл да спори. Даде на заден ход и незабележимо извади модифицираното от Уин шпионско блекбъри. Което имаше и фотоапарат с варио. Оттегли се до края на алеята, вдигна фотоапарата и щракна набързо гарда. И изпрати снимката по имейл на Есперанца. Нямаше нужда да й обяснява какво да прави с нея. Звънна на Бъз, който, изглежда, бе прочел името Майрън на екранчето си.

— Няма да ти кажа къде е Лекс.

— Първо да те успокоя, че съм добре — каза му Майрън. — И благодаря, че така ме заряза снощи в клуба.

— Плащат ми да пазя Лекс, а не тебе.

— Второ, няма нужда да ми казваш къде е Лекс. И двамата сте в дома на Уайър на остров Адиона.

— Как го изчисли?

— По джипиеса на телефона ти. И в момента съм пред портала.

— Ама ти наистина ли си на острова?

— Да.

— Няма значение. Тук няма да те пуснат да влезеш.

— Мислиш ли? Ами ако се обадя на Уин? Двамата заедно все ще измислим начин да проникнем.

— Голяма досада си, ей богу! Виж какво: Лекс не желае да се върне у дома. Това си е негово право.

— Уважавам го.

— А пък ти си негов агент, дяволите да те вземат. И си длъжен да защитаваш интересите му.

— И това съображение е вярно.

— Така де. Да не си някакъв брачен съветник в края на краищата?

Може да е, а може и да не е.

— Налага ми се да си поговоря с него пет минути.

— Гейбриъл не пуска никого у тях. Дори на мен не ми дават да излизам от къщата за гости.

— Ама и такава ли има?

— Не една, а две. Имам чувството, че във втората държи момиченцата и ги вкарва у тях си една по една.

— Момиченца ли?

— Е, ако искаш да ти го кажа политически по-коректно — жени. Все пак за Уайър говорим, нали така? Та не ги знам на по колко години са. Във всеки случай никого не пуска в звукозаписното студио или в дома си, освен по някакъв там тунел. Тука косите могат да ти настръхнат, Майрън.

— Ти снаха ми познаваш ли я?

— Коя ти снаха?

— Кити Болитар. Макар че може да я знаеш и под името Кити Хамър. Снощи беше с вашата компания в „Три Даунинг“.

— Ама Кити снаха ли ти е?

— Снаха ми е.

Мълчание.

— Бъз?

— Една секунда. — Измина цяла минута, преди Бъз да се върне на телефона. — Знаеш ли къде е „Тийпот“?

— Кръчмата ли?

— Чакай там Лекс след половин час.

Майрън очакваше единственият пъб на остров, населен с богати наследници, да прилича на офиса на Уин — потъмняла ламперия, тъмночервена кожа, античен дървен глобус, гарафи, тежки кристали, ориенталски килими, евентуално и някоя картина с лов на лисици. Оказа се, че „Тийпот Лодж“ с нищо не се различава от квартален бар в по-западналата част на Ървингтън, в Ню Джърси. Всичко беше изтъркано. Прозорците бяха закрити с неонови бирени реклами. Подът бе покрит с талаш, а в ъгъла имаше машина за пуканки. Имаше и малък дансинг с въртяща се огледална дискотечна топка. По уредбата вървеше „Маки Ножа“ на Боби Дерин и дансингът беше претъпкан. Възрастова група — широка: от „на 21 от снощи“ до „с единия крак в гроба“. Мъжете бяха или по сини ризи от оксфорд с вързани около раменете пуловери, или по зелени сака, каквито Майрън бе виждал да носят единствено шампионите по голф от турнирите „Мастърс“. Добре поддържаните, макар и недоразкрасявани с пластична хирургия или ботокс жени носеха розови туники на „Лили Пулицър“ и бляскави бели панталони. Лицата им бяха червендалести от бракове с близки роднини, напрежение и пиене.