Харлан Коубън - Под напрежение

— Какъв по-точно е проблемът ви?

— Продаваме и ножчета за бръснене.

— Знам.

— И точно от тях печелим. А не от самобръсначките. Та ние сме готови едва ли не даром да раздаваме самобръсначки. Парите идват след това, от продажбата на ножчетата за тях.

— Чудесно.

— Така че идеалното за нас положение е човек да си сменя ножчето всяка седмица, да речем. „Шиър Дилайт“ обаче надмина всички очаквания. От клиенти научаваме, че карали с по едно ножче цели шест, та дори и осем седмици. Това е недопустимо.

— Недопустимо е ножчетата ви да са толкова добри, така ли?

— Точно така.

— В резултат на което се каните да оттеглите цялата рекламна кампания?

— Никакви такива. Покрай този артикул си създадохме страхотна репутация. Потребителите го обожават. А ние смятаме просто да предложим на пазара нов, усъвършенстван продукт — „Шиър Дилайт Севън Плюс“ с нова овлажняваща ивица за удобство при най-приятното бръснене на света. Ще го подаваме постепенно на пазара и ще изтегляме полека „Шиър Севън“ в полза на „Севън Плюс“.

Майрън едва се удържа да не въздъхне.

— Чакай. Искам да съм сигурен, че правилно те разбирам: ножчетата „Плюс“ ще са по-малотрайни от нормалните, така ли?

— Обаче — вдигна пръст нахилено Дейвис — ножчетата „Плюс“ имат ивица за комфорт. А ивицата за комфорт ще ви осигури възможно най-приятното бръснене на този свят. Все едно правите спа масаж на лицето си.

— Спа, чиито ножчета ще трябва да се подменят ежеседмично, а не ежемесечно.

— Страхотен продукт е, казвам ти. Рики ще бъде очарован.

Майрън почти беше готов да оспори етичността на действията, обаче се сети, че основната му задача е да защитава интересите на своя клиент, а в случая с рекламите това означаваше да осигури възможно най-високо заплащане на клиента си. Те, етичните въпроси, поначало край нямаха. И той обезателно ще осведоми Рики за разликата между „Плюс“ и нормалния модел. Но окончателното решение можеше да вземе единствено Рики, а несъмнено, щом става дума за повече пари, Рики ще е длъжен да ги приеме. Колкото и да се вайка и клейми подобни очебийно мамещи потребителите реклами, човек надали би могъл да посочи продукт — или рекламна кампания — който да не върши същото.

— Тоест — рече Майрън — желаете да ангажирате Рики за рекламно лице на новия артикул.

— Какво значи да го „ангажираме“ — сякаш се засегна Дейвис. — Та нали вече имаме договор с него.

— Да, но намеренията ви са да преработите рекламния клип с новите ножчета „Плюс“.

— Естествено. Няма друг начин.

— Което ме навежда на мисълта, че Рики следва да получи двайсет на сто увеличение за новата реклама.

— Двайсет на сто увеличение спрямо кое?

— Двайсет на сто увеличение спрямо онова, което му платихте, за да рекламира „Шиър Дилайт Севън“.

— Какво? — викна Дейвис и се хвана за сърцето, сякаш получаваше сърдечен удар. — Ти майтапиш ли се? За едно почти буквално презаснемане на първата реклама. Според юристите ни сме в правото си да поискаме от него да направи нов дубъл, без да му се плати и един цент отгоре.

— В което вашите юристи бъркат.

— Чакай сега. Дай да си говорим като хората. Ние сме щедра фирма, нали? Така че сме готови — макар да не сме длъжни — да му дадем увеличение от десет на сто върху досегашния му хонорар.

— Не е достатъчно — отряза го Майрън.

— Занасяш се. Усещам те. Голям майтапчия си, Майрън. Признай си, че ме будалкаш, а?

— На Рики сегашната самобръсначка много му харесва — заяви Майрън. — А ако желаете да рекламира един съвършено нов продукт със съвършено нова рекламна кампания, неминуемо ще трябва да му осигурите съответната по-голяма печалба.

— По-голяма ли? Ти луд ли си?

— Да не забравяме, че Рики спечели наградата на „Шиър“ „Бръснещият се мъж на годината“. И това увеличи стойността му.

— Какво? — побесня окончателно Дейвис. — Та нали ние му присъдихме тази награда!

И така нататък.

Когато след половин час Майкъл Дейвис излезе от офиса му, псувайки под носа си, мястото му зае Есперанца.

— Открих Бъз, приятеля на Лекс.

Остров Адиона е точно осем километра широк, точно три километра дълъг и — според Уин — това е „епицентърът на белите англосаксонски протестанти“. Отстои на някакви си шест километра от брега на Масачузетс. И според Центъра за преброяване на населението се обитава целогодишно от 211 души. Бройката им нараства няколкократно — макар да е трудно да се каже точно колко — през лятото, когато със самолети и с ферибота нахлува синята кръв от Кънектикът, Филаделфия и Ню Йорк. Наскоро „Голф Мегъзин“ включи игрището за голф на Адиона в класацията на най-добрите двайсет и пет. Но това не зарадва, а ядоса членовете на клуба, които смятат остров Адиона за свой частен свят. Не желаят да им идваш на гости, нито дори да знаеш за съществуването на острова им. Вярно, има „обществен“ ферибот, но той е малък, разписанието му е трудноразбираемо, а и дори да стигнеш все пак дотам, установяваш, че плажовете и почти всичката земя на острова са частни и охранявани. На целия остров има един-единствен ресторант — „Тийпот Лодж“ — който е по-скоро място за пиене, отколкото за хранене. Един пазар, една бакалия и една черква. Никакви хотели, никакви частни квартири. Резиденциите, повечето със закачливи наименования от рода на „Типи Котидж“, „Уотърбъри“ или „Триъгълната къща“, са същевременно и забележителни, и със скромна външност. Можеш да си купиш някоя — живеем в свободна страна все пак — но няма да те посрещнат радушно, няма да те допуснат да членуваш в „клуба“, ще те оставят без достъп до тенискортовете и плажовете и ще ти покажат колко нежелателно е присъствието ти в „Тийпот Лодж“. В този частен анклав или идваш по нечия покана, или рискуваш да се явиш на своя глава, като презрян парий — така че почти няма желаещи да рискуват. Островът се охранява не толкова от истински гардове, колкото от старосветски, неодобрително намръщени физиономии.