Харлан Коубън - Под напрежение

Мълчание.

— Аха. Ясно — заключи Лекс. — Защото действаш от името на брат си, така ли?

— Не.

— Нали знаеш, че понякога ме избива на философстване?

— Знам.

— Ще ти кажа нещо съвсем простичко: взаимоотношенията, особено сърдечните, са сложна работа. И най-добре е да оставиш хората сами да си се оправят.

— Къде е Кити, Лекс?

— Казах ти вече. Не знам.

— Ти пита ли я за Брад?

— Да съм я питал за мъжа й? Е, сега е мой ред да река: „Не ме будалкаш, нали?“.

Майрън му подаде снимката на мъжа с конската опашка, направена от охранителната камера.

— В клуба Кити се е срещнала с този човек. Познаваш ли го?

Лекс погледна фотографията и завъртя глава.

— Не.

— Но той беше в свитата ти.

— Не, не е бил с нас — отрече Лекс. Въздъхна, взе една книжна салфетка и започна да я къса на ивици.

— Разкажи ми какво точно стана, Лекс.

— Нищо не е станало. Нищо сериозно, имам предвид. — И погледна към бара, където някакъв шишко в шита по поръчка риза за голф се мъчеше да заприказва една от детегледачките. По уредбата вървеше „Викни!“ на „Тиърс фор Фиърс“ и буквално всички посетители се изцепиха „Викни!“ в съответния момент. Ония на дансинга продължаваха да щракат с пръсти.

Майрън чакаше. Лекс, изглежда, имаше нужда да си събере мислите.

— Виж какво. Кити ми се обади, че искала да говори с мен. Прозвуча ми доста отчаяна. Знаеш колко от отдавна се познаваме с нея. Не си забравил ония времена, нали?

Говореше за миналото, когато боговете на рока купонясваха с изгряващите старлетки на тениса. По някое време във веселбата се беше включил и Майрън, току-що завършил право и търсещ клиенти за новосъздадената си агенция. Като „стажант“ при брат си участваше и Брад през последното му безгрижно лято преди следването. В началото си онова лято наистина им се струваше многообещаващо. А приключи с това, че любовта на живота му разби сърцето на Майрън, след което и Брад изчезна завинаги от живота му.

— Помня ги — каза Майрън.

— Та реших, че на Кити просто й се е прищяло да си кажем по едно „здрасти“ заради миналото ни. Винаги съм я съжалявал заради внезапния край на кариерата й. Пък и, честно казано, ми беше любопитно да я видя. Откакто се отказа, минаха цели петнайсет години все пак.

— Горе-долу.

— Така че Кити се появи в клуба, а аз моментално усетих, че нещо не е в ред.

— В смисъл?

— Цялата трепереше. И очите й бяха помътнели — типичен поглед на закъсал наркоман. Макар самият аз отдавна да не съм ползвал. За нас със Сузи тая война е в далечното минало. А Кити, с извинение, още се друса. И не беше дошла да се видим, а да я захраня. Като й казах, че съм се измъкнал от тия истории, взе да ме врънка за пари. И пари й отказах. И тя ме остави на мира.

— Остави те на мира ли?

— Ъхъ.

— Какво значи това „остави те на мира“?

— Какво не му разбираш бе, човек? Най-елементарно уравнение. Кити беше изперкала и си търсеше доза. Поради което се хвана с някой, който… ъъъ… можеше да й помогне.

— С тоя ли? — Майрън вдигна снимката на Конската опашка.

— Вероятно.

— И после?

— После нищо.

— Нали каза, че с Кити сте стари дружки.

— Е, и?

— Не ти ли дойде наум да се опиташ да й помогнеш?

— По кой начин? — вдигна длани към небето Лекс. — Да й организирам интервенция там, в самия клуб ли? Или да я завлека насила в клиника за рехабилитация?

Майрън нищо не каза.

— Не знаеш какво е да си наркоман.

— Знам те тебе какъв беше — отвърна Майрън. — Как двамата с Гейбриъл хвърляхте всичките си пари за бело и бухалки.

— Бело и бухалки. Добре казано — засмя се Лекс. — А ти защо тогава не взе да ни помогнеш?

— Може би е трябвало.

— И да искаше да ни помогнеш — нямаше как. В такива ситуации човек трябва сам да се оправя.

Майрън се замисли по въпроса. Запита се дали една навременна интервенция спрямо Гейбриъл Уайър е нямало да спаси Алиста Сноу. Насмалко да го каже и на глас, но не видя смисъл.

— Колкото и да се мъчи човек да оправи нещата — каза Лекс, — светът следва своите си приливи и отливи. И ако тях се опиташ да промениш, нещата стават още по-лоши. Невинаги зависят от желанието ти, Майрън. Искаш ли да ти дам веднага пример от… твоето минало, да речем?

— По-добре недей — отвърна Майрън и веднага съжали, че го е казал.

— Когато навремето се запознахме, ти си имаше сериозна приятелка. Джесика, доколкото си спомням, фамилията й съм забравил. Писателката.

Съжалението на Майрън взе да придобива собствена форма и да расте.