Вал Макдърмид - Скритият пожар

Момичето, което сега беше в центъра на вниманието, спокойно би могло да бъде някоя от съученичките на Лили — разликата беше само в униформата. Въпреки разпилените гнили листа, които вятърът и дъждът бяха налепили по прозрачния найлонов плик върху лицето и косата й, тя изглеждаше чиста, с добре поддържано тяло. Майка й беше съобщила за изчезването й малко след девет вечерта, което подсказваше, че дъщеря й е била доста по-дисциплинирана от Лили, и че семейството спазва доста строг дневен режим. Теоретично все още бе възможно това да не е Дженифър Мейдмънт, тъй като тялото бе открито, преди да бъде регистрирано съобщението за изчезналото момиче, и на местопрестъплението все още не разполагаха със снимката му. Но инспектор Патърсън не вярваше две момичета от едно и също училище в центъра на града да са изчезнали в една и съща вечер. Такова нещо бе възможно, само ако едната бе свързана по някакъв начин със смъртта на другата. А в наши дни човек не можеше да изключи и такива хипотези.

Платнената завеса на входа на палатката се отметна рязко и един мъж, на вид същински колос, се промъкна с усилие вътре. Раменете му бяха толкова широки, че така и не успяваше да закопчае най-големия защитен костюм, който полицията на Уест Мърсия бе в състояние да осигури на своите служители. Капчици дъжд блестяха по остриганата му глава с цвят на силен чай и се стичаха по лицето му, което подсказваше, че голяма част от бурната си младост той бе прекарал на боксовия ринг. Мъжът стискаше прозрачен найлонов плик с някакъв лист в него.

— Тук съм, Алвин — каза Патърсън. В гласа му се прокрадваше меланхолия и дълбока безнадеждност.

Сержантът от криминалната полиция Алвин Амброуз мина внимателно по специално очертаната пътечка, за да стигне до шефа си.

— Дженифър Мейдмънт — каза той и му поднесе плика, в който се виждаше снимка, разпечатана на обикновена хартия. — Тя ли е?

Патърсън огледа овалното лице, обрамчено от дълга кестенява коса, и кимна мрачно.

— Тя е.

— Хубавичка — каза Амброуз.

— Вече не е.

Убиецът бе отнел красотата й, както бе отнел и живота й. Макар винаги да внимаваше да не стига до прибързани заключения, Патърсън предполагаше, че кръвонасяданията по кожата, подутият език, излезлите от орбитите очи и здраво пристегнатият найлонов плик говорят с голяма сигурност за смърт чрез удушаване.

— Пликът е бил пристегнат с лепенки около шията й. Ужасно шибан начин да си отидеш.

— Няма следи, говорещи, че е била връзвана. Ще научим повече, когато ни я върнат от моргата.

— Била ли е подложена на сексуално насилие?

Патърсън не можа да се въздържи и потръпна.

— Рязал я е с нож. Първоначално не забелязахме, полата й го скриваше. После лекарят погледна. — Той притвори очи и се подаде на желанието да произнесе една кратка, безмълвна молитва. — Копелето я е сякло като касапин. Не знам дали това нещо може да се окачестви като сексуално насилие. По-скоро е нещо като заличаване на пола. — Той се обърна и тръгна към изхода. Подбираше думите си внимателно, поставяйки трупа на Дженифър Мейдмънт на везните срещу всички смъртни случаи, които бе разследвал някога. — Най-ужасното нещо, което съм виждал.

Извън палатката се оказа, че времето е отвратително. Това, което следобед бе започнало с пристъпи на хапещ, студен дъжд, носен от поривите на вятъра, междувременно се бе превърнало в истинска буря. Жителите на Устър се бяха научили в такива нощи да се боят от надигането на река Севърн. Това, което всички очакваха с боязън, бе наводнение, а не убийство.

Тялото бе открито в края на една отбивка, създадена при изправянето на този участък на главния път преди няколко години. Старият остър завой сега изпълняваше нова роля, очертавайки мястото, където спираха тирове и камиони, привлечени от присъствието на фургона, предлагащ бързи закуски през деня. Нощем мястото служеше като импровизиран паркинг за камиони, побиращ обикновено четири-пет тира, чиито шофьори предпочитаха да спят при по-примитивни условия, за да спестят пари. Холандският шофьор, слязъл същата вечер от камиона си, за да се облекчи, се бе натъкнал на нещо, което съвсем не бе очаквал.

Отбивката не се виждаше от преминаващите коли, скрита зад горичка от високо израсли дървета и гъст храсталак. Бурният вятър виеше в клоните на дърветата и навяваше дъжд, така че Амброуз и Патърсън подгизнаха, докато тичаха обратно към волвото. Когато влязоха в колата, Патърсън заговори, отмятайки точките на пръсти: