Вал Макдърмид - Скритият пожар

Но в действителност тази вечер бе дошла по свой избор. За нея присъствието й тук имаше стойност, която Тони не можеше да оцени. Наистина, Джон Брандън беше първият старши полицейски служител, който го прие сериозно, измъкна го от света на научните изследвания и медицината и го постави на предна линия в профилирането на престъпници. Но ако не беше той, щеше да е някой друг. Тони ценеше това, че Брандън държеше на необходимостта от психологическо профилиране. Но отношенията им така и не надхвърлиха границите на професионалните контакти. Той би отклонил поканата за тази вечер, ако Карол не бе настояла, че хората биха счели отсъствието му за странно. Тони си знаеше, че е странен. Но все пак предпочиташе другите хора да не могат да преценят докъде стига странността му. И ето го, стоеше тук, а леката усмивка се появяваше на устните му, веднага щом той срещнеше нечий поглед.

Карол, напротив, сякаш беше родена за тази работа — промъкваше се умело през тълпата в тъмносиня рокля от лъскава материя, която подчертаваше точно както трябва извивките на тялото й, от раменете през гърдите, чак до бедрата и прасците. Русата й коса изглеждаше по-светла, но Тони знаеше, че това се дължи на сребърните нишки сред златото, а не на усилията на някой фризьор. Докато се движеше сред залата, лицето й грейваше, когато поздравяваше някого, устните й се усмихваха, веждите й се повдигаха, очите се разтваряха по-широко.

Най-сетне тя се добра до него и му подаде чаша вино. После отпи от своята.

— Пиеш червено — отбеляза Тони.

— Бялото е под всякаква критика.

Той отпи предпазливо.

— А това е по-добро, така ли?

— Можеш да ми вярваш.

Като се имаше предвид, че тя пиеше доста повече от него, той беше склонен да й вярва.

— Ще има ли речи?

— Заместник-началникът ще каже няколко думи.

— Няколко ли? Ако са само няколко, ще му е за първи път.

— Именно. И като че ли това не стига, ами са извадили от нафталина и Богоизбраното ченге 1 1 Богоизбраното ченге — литературният образ вероятно визира известния със същото прозвище Сирил Джеймс Андертън, началник на полицията на Манчестър от 1975 до 1991 година, предизвикал много остри реакции сред обществеността с крайните си възгледи относно работата и методите на полицията. Особено остър конфликт предизвиква с отношението си към хомосексуалистите и твърденията си, че те трябва да бъдат обявени извън закона. Дължи прякора си на твърдото си убеждение, че е инструмент на Божието правосъдие. — Бел.прев. да поднесе златния часовник на Джон.

Тони отстъпи ужасено — и жестът му не беше изцяло театрален.

— Сър Дерек Армтуейт? Той жив ли е още?

— За съжаление да. Тъй като той беше началникът на полицията, който навремето подкрепи Джон при издигането му в йерархията, са решили, че ще бъде добре да поканят и него.

Тони потръпна.

— Напомни ми да не позволявам на твоите колеги да организират партито за моето пенсиониране.

— Няма да ти организират парти, нали не си един от нас — каза Карол, а усмивката й отне остротата на думите й. — Единственото, което можеш да очакваш, е аз да те заведа да хапнем най-хубавото къри в Брадфийлд.

Преди Тони да успее да отговори, звукът от мощните усилватели прекъсна разговора им с представяне на заместник-началника на полицията в град Брадфийлд. Карол допи чашата си и потъна отново в тълпата в търсене на нова напитка, а както предполагаше Тони, и на някои контакти. Тя беше главен инспектор от няколко години, а отскоро водеше и свой екип за особено тежки престъпления. Тони знаеше, че тя се разкъсва между желанието да използва уменията си в пряко преследване на престъпници и желанието да се издигне в йерархията до такова ниво, от което би могла да въздейства върху политиката на институцията. Той се питаше дали сега, когато Джон Брандън излизаше от картината, правото на избор нямаше да й бъде отнето.

Религията му го учеше, че всеки живот има еднаква стойност, но инспекторът от криминалната полиция Стюарт Патърсън така и не успяваше да се придържа към тази догма в отношението си към мъртвите. Някой мърляв наркоман, наръган в безсмислено сбиване, никога не би могъл да го трогне така, както това мъртво и обезобразено дете. Той стоеше в единия край на бялата палатка, която защитаваше местопрестъплението от упорития дъжд, който барабанеше цяла нощ по нея. Беше оставил специалистите да вършат работата си и се опитваше да не прави сравнения между мъртвото момиче и собствената си дъщеря, която също наближаваше четиринайсет години.

Читать дальше