Вал Макдърмид - Скритият пожар

Таня отблъсна рязко стола си назад, краката му застъргаха остро по плочите на пода. Тя скочи на крака с разкривено от гняв лице.

— Какво общо има това със случилото се? Господи, нима вече нямаме никакво право на личен живот?

Мейдмънт бързо застана до нея и я прегърна, тя се обърна, вкопчи се в ризата му, сви ръка в юмрук и заудря по гърдите му.

— Да — каза той с овлажнели очи, прегърнал здраво жена си.

— Копнеехме за свое дете. Опитвахме. — Въздъхна и продължи: — Опитвахме много дълго време. После си направихме тестове и се оказа, че аз съм безплоден. Затова се обърнахме към една бирмингамска клиника за оплождане „инвитро“. Таня забременя при втория опит.

Тя извърна набразденото си от сълзи лице към Патърсън.

— Пол винаги е я приемал за своя дъщеря.

— Тя беше моя дъщеря — настоя той. — Случвало се е с години да не се сетя за тази история.

— Дженифър знаеше ли? — попита Патърсън.

Мейдмънт отклони поглед.

— Никога не сме й казвали. Когато беше малка, обмисляхме дали да й кажем някой ден. Но…

— Аз реших да не й казваме — отвърна Таня. — Нямаше нужда от това. Постарахме се да намерим донор, приличащ на Пол, така че тя да прилича донякъде на баща си. Никой освен нас не знаеше за това, така че нямаше опасност някой роднина да изтърве неволно нещо…

С това тя отговори и на следващия въпрос на Патърсън.

— Благодаря за откровеността — каза той.

— Защо ни задавате този въпрос сега? — попита Мейдмънт.

— Защото може да има отношение към една от насоките, в които ориентираме търсенето.

— Божичко, не можахте ли да кажете нещо по-смислено — каза Таня. — Вървете си, моля ви.

Мейдмънт го изпрати до антрето и каза:

— Съжалявам.

— Няма за какво.

— Тя не е добре.

— Виждам. Правим всичко по силите си, разбирате ли.

Мейдмънт отвори вратата.

— Знам. Измъчва я опасението, че това може да се окаже недостатъчно.

Патърсън кимна.

— И аз се измъчвам от същото опасение. Но ние няма да се предадем, господин Мейдмънт. И наистина имаме напредък.

Той тръгна към колата, чувствайки с гърба си погледа на опечаления баща, съзнавайки, че какъвто и да бъде изходът, той никога няма да бъде достатъчно добър за Таня Мейдмънт. Патърсън имаше у себе си достатъчно егоизъм, за да изпита благодарност, че не му се налага да живее в такъв ад.

Пола вече беше готова да се откаже от разговора с Майк Морисън, когато вратата най-сетне се отвори. Той беше облечен с тениска и боксерки и миришеше силно на алкохол. Загледа я с мътен поглед, изръмжа:

— О, това сте вие — обърна се и влезе обратно в къщата.

Пола реши да приеме думите му като покана и го последва в опустошената дневна. Край дивана бяха наредени празни бутилки от уиски. На ниската масичка имаше друга редица бутилки с малцово уиски — от почти пълни до почти празни. До тях стоеше мръсна чаша. Морисън я взе и се отпусна тежко на дивана. До него имаше пухена завивка, която той придърпа върху краката си. Стаята беше студена, просмукана със застояли миризми на алкохол и на немит мъж. Пола се опита да диша дискретно през устата.

Погледът й падна на телевизионния екран. На стоп кадър се виждаше как Даниъл и майка му, облечени в скиорски екипи, правят смешни гримаси към обектива. На фона се виждаха заснежени планини. Морисън си наля скоч и проследи погледа й.

— Чудесата на съвременните технологии. Все едно, че са живи — изфъфли той.

— Това не е добра идея, Майк — каза тя меко.

Той се разсмя хрипкаво.

— Така ли? А какво друго ми остава? Обичах жена си. Обичах сина си. Сега в шибания ми живот не остана нищо за обичане.

Пола си каза, че е трудно да се възрази на такива думи. Реши после да се свърже с личния му лекар и с колегите му. Да провери дали те не познават някои негови приятели. Не можеше просто да пренебрегне такова страдание.

— Трябва да ви задам един въпрос — каза тя.

— И каква полза ще има от това? Нали не можете да ги съживите?

— Не. Но можем да попречим на този човек да причини същото на друго семейство.

Морисън отново се разсмя — този път истеричната нотка в смеха му бе съвсем ясно доловима.

— Мислите ли, че у мен е останала способност да се безпокоя за съдбата на други хора?

— Да, Майк. Мисля, че е така. Вие сте почтен човек, не бихте пожелали другиму да изживее това, което изживявате вие.

Очите му плувнаха в сълзи и той ги избърса с опакото на ръката си. Отпи пак от чашата и каза:

— Да ви вземат дяволите. Хайде, задавайте въпроса си.