Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Значи, когато тя ти съобщи това, на теб ти се стори странно? Това, че Дженифър го е казала така изненадващо?

— Нещо такова — кимна Клеър. — Не беше чак толкова важно, нали разбирате? Но просто не беше в неин стил. Не че имах намерение да й се сърдя за това. Щом искаше да направи нещо хубаво за баща си, това си беше нейно право.

— Къде точно се сбогувахте?

— Всъщност не може да се каже точно, че сме се сбогували. Разбирате ли, бяхме на автобусната спирка, автобусът дойде, аз се качих първа, и точно тогава Дженифър каза: „Забравих да взема шоколад за кейка, трябва да прескоча до магазина“. Знаете ли, има един малък кооперативен магазин на пет минути от училището. И така, аз вече се бях качила, а тя разбута хората, за да слезе и после я видях как минава покрай автобуса. Махна ми с ръка, беше усмихната, и каза нещо като „Ще се видим утре“. Поне изглеждаше, че казва нещо подобно. — Лицето на Клеър се сгърчи и по бузите й потекоха сълзи. — Тогава я видях за последен път.

Амброуз зачака, докато майка й галеше Клеър по косата и я успокояваше.

— Следователно Дженифър не е постъпила както обикновено днес следобед? — каза той. — Имало е нещо необичайно в поведението й?

Клеър повдигна едното си рамо.

— Не знам. Може би.

Амброуз, чийто син също беше тийнейджър, си преведе отговора й като „да, несъмнено“. Усмихна се леко, опитвайки се да спечели доверието й.

— Знам, че не би казала нищо, което би оставило у теб чувството, че предаваш Дженифър. Но в едно разследване на убийство няма място за тайни. Как мислиш, дали не е отишла на среща с някого? Някой, с когото се е виждала, но не е искала да се знае за това?

Клеър подсмръкна и избърса нос с опакото на ръката си.

— Никога не би пазила такова нещо в тайна от мен. Изключено. Сигурно някой я е отвлякъл, когато е отивала към магазина, или после, когато се е прибирала вкъщи.

Амброуз реши да не настоява. Нямаше да спечели нищо, ако Клеър се настроеше враждебно към разследването.

— Вие двете често ли влизахте в интернет?

Клеър кимна.

— Обикновено влизахме, когато бяхме у тях, защото нейният компютър е по-добър. А помежду си говорим постоянно, пращаме си съобщения, такива работи.

— Ползвате ли някаква социална мрежа?

Погледът, който Клеър му отправи, означаваше „Че как иначе — ама че си задръстен“. После кимна.

— Двете сме в „Риг“.

„Има си хас.“ Преди няколко години МайСпейс беше на гребена на вълната. После Фейсбук измести всички. След това се появи РигМароул, с още по-интуитивен интерфейс и в допълнение безплатен, за сваляне на софтуер за разпознаване на глас. Сега вече дори не беше необходимо да пишеш, за да влезеш в глобалната общност на сходни по убеждения и интереси хора и на добре замаскирани хищници. Амброуз се опитваше да следи контактите на собствените си деца и средите, в които се движеха онлайн, но съзнаваше, че опитите му са обречени на неуспех.

— Случайно да знаеш паролата на Дженифър? Наистина ще е от полза за нас, ако успеем да влезем в профила й и да прочетем съобщенията й колкото е възможно по-бързо.

Клеър хвърли кос поглед към майка си, сякаш самата тя имаше тайни, които не би искала да разкрива.

— Имахме си код, до който никой не би могъл да се добере. Нейната парола се състоеше от моите инициали плюс последните шест цифри от номера на мобилния ми телефон. Тоест — CLD435767.

Амброуз записа кода в мобилния си телефон.

— Това наистина ще ни помогне страшно много, Клеър. Няма да те безпокоя повече, но трябва да ти задам още един въпрос: споменавала ли е Дженифър някога, че се страхува от някого? Че се е почувствала застрашена? Може да е бил възрастен, или някой, когото е познавала от училище, някой съсед, който и да било.

Клеър поклати глава, а лицето й отново се сгърчи от мъка.

— Никога не е казвала нищо подобно — гласът й зазвуча жалостиво, изражението й беше безпомощно. — Всички харесваха Дженифър. Защо му е било на някой да я убива?

На Карол й се струваше невероятно, че присъствието на Джон Брандън е могло да бъде заличено така бързо от някогашния му кабинет. Избраното от него обзавеждане беше въздържано и ненатрапчиво — една семейна снимка и голяма кафе машина бяха единствените предмети, по които можеше да се съди за личността на човека, обитаващ кабинета. Очевидно Джеймс Блейк беше съвсем различен случай. Кожени кресла, старинно бюро и дървени кантонерки създаваха усещане за имитация на провинциално имение. По стените висяха недвусмислени доказателства за възхода на Блейк — дипломата му от университета в Ексетър в рамка, негови снимки с двама премиер-министри, с Уелския принц, с някой и друг министър на вътрешните работи и други по-маловажни знаменитости. Карол не можеше да прецени дали това е проява на суета или предупредителен изстрел, насочен към посетителите. Реши да изчака с преценката, докато го опознае по-добре.