Вал Макдърмид - Скритият пожар

— Неминуемо ще има нещо, Карол. Той се е отказал от мен. А и от нея, в този ход на мисли.

— Може би не е знаел за теб.

— Знаел е достатъчно, за да ми завещае цяла къща, лодка и куп пари.

Карол се замисли.

— Ако смяташ да приемеш парите му, според мен му дължиш нещо.

Той си каза, че има нещо вярно в думите й. Но ако цената за съхраняването на неговото неведение бе да дари наследството си на някоя благотворителна организация, може би си струваше да я плати.

— Струва ми се, че му е трябвало доста време, за да ми даде нещо от това, което ми е дължал. Според мен парите му изобщо не могат да ме обезщетят за стореното от него. Оставил ме е на Ванеса. — Тони остави чашата си, сключи ръце и ги стисна здраво. Беше прекарал голяма част от професионалния си живот в опити да помогне на пациентите си да преминат през измамните плитчини на своите емоции. Но макар че бе изслушвал техните проблеми, това по никакъв начин не облекчаваше същия процес при самия него. Макар да се бе научил да изгражда подходящи реакции за почти всякакви ситуации при социални контакти, той все още не беше достатъчно уверен в себе си, за да има правилни емоционални реакции във високо рисковия контекст на личните отношения. Ако му предстоеше да се провали в онова, което той наричаше „да се представя за човешко същество“, това щеше да се случи именно сега. И все пак Карол заслужаваше да получи от него нещо повече от мълчание или шеговито измъкване. Той събра сили, раменете му бяха все така присвити.

— Ти и аз знаем колко съм объркан психически. Не виня Ванеса за това, което ми е причинила. Тя също е продукт на условията, в които е израснала, и на генетичното си наследство, както и аз самият. Но за мен няма съмнение, че тя съставлява значителна част от причината, поради която съм толкова непригоден за света.

— Не мисля, че си чак толкова непригоден — възрази Карол.

Добросърдечието надделява над искреността, каза си той.

— Може и така да е, но все пак тази вечер си изпила повече от една бутилка вино — каза той. Опитът му да се пошегува беше прекалено грубоват, за да преодолее разстоянието между тях. Тя го изгледа ядосано и той сви извинително рамене. — Можел е да смекчи ефекта от влиянието на майка ми, а не го е направил. Парите, получени толкова години по-късно, изобщо не могат да покрият дълга му към мен.

— Трябва да е имал причини, Тони, наистина, по всичко личи, че е бил почтен човек.

Той се изправи.

— Да не говорим за това тази вечер. Не съм готов за такова нещо. Остави ме да размисля, Карол.

Усмивката й беше насилена. Той познаваше цялата гама на израженията й и не пропусна да забележи разочарованието й. Независимо от това, че й беше помагал да отбелязва успех след успех в кариерата си, когато се стигнеше до личните им отношения, понякога му се струваше, че единственото, което й поднася, е разочарование.

Карол допи чашата си.

— До следващия път тогава — каза тя. — Мога да почакам.

Той махна леко с ръка и се упъти към стълбите, които отделяха нейния апартамент в приземния етаж от горната част на къщата, обитавана от него. Когато се обърна, за да й пожелае лека нощ, видя как усмивката й омекна.

— Познавам те — каза тя. — Рано или късно ще поискаш да узнаеш всичко.

Алвин Амброуз измъкна с усилие полицейската си карта от вътрешния джоб на сакото си, докато наближаваше къщата. Знаеше, че съчетанието от ръста му, цвета на кожата му и факта, че минаваше десет часа вечерта, няма да работи в негова полза в очите на обитателите на тази строена през седемдесетте години сграда от типа „луксозна самостоятелна къща“. Най-добре беше да им представи картата незабавно след отварянето на вратата.

Човекът, който отвори вратата, гледаше смръщено часовника си. После започна демонстративно да оглежда внимателно картата на Амброуз.

— Имате ли представа кое време е?

Амброуз прехапа устни, за да не отговори заядливо, и каза:

— Господин Дейвид Дарси? Аз съм сержант Амброуз от криминалната полиция на Уест Мърсия. Съжалявам, че се налага да ви обезпокоя, но трябва да разговаряме с дъщеря ви Клеър.

Мъжът поклати глава и въздъхна, подчертавайки театрално неверието си.

— Не мога да повярвам, че ни безпокоите в такъв час само защото Дженифър Мейдмънт още не се е прибрала. Все още е само десет и половина.

Крайно време беше да сложи край на превземките на този човек.

— Не, сър — отвърна Амброуз. — Безпокоя ви в този час, защото Дженифър Мейдмънт е била убита.