Вал Макдърмид - Скритият пожар

Патърсън нахлузи чифт гумени ръкавици и се зае да преглежда чекмеджетата. Сутиени и бикини, елегантни, с панделки и воланчета, но всъщност трогателно невинни. Чорапогащници, няколко чифта свити на топки чорапи, в които нямаше нищо скрито. Камизолки и корсажи с тънки презрамки, тениски с ликра, на вид невероятно тесни. Евтини обици, гривни и колиета, подредени спретнато в един поднос. Купчина стари коледни картички и картички за рожден ден, които Патърсън взе и премести встрани. Щеше да се наложи някой да ги прегледа заедно с госпожа Мейдмънт, когато тя си възвърнеше способността да мисли за нещо друго извън скръбта си.

Нищо друго не привлече вниманието му и той премина към бюрото. Задължителният лаптоп „Епъл Макинтош“ беше затворен, но светещият индикатор подсказа на Патърсън, че не е изключен, а е в режим „слийп моуд“. Последен модел Айпод беше свързан с компютъра, слушалките със заплетени кабели лежаха до него. Патърсън изключи компютъра от контакта, написа разписка, че го взема като доказателство, и го пъхна под мишница. Озърна се бързо, за да се убеди, че не е пропуснал нищо очебийно, после излезе и заслиза обратно надолу.

Госпожа Мейдмънт бе престанала да плаче. Тя седеше с изправен гръб, свела очи към пода, стиснала здраво ръце в скута си, а по бузите й още блестяха сълзи. Без да повдигне очи, тя каза:

— Не разбирам как е могло да се случи.

— Никой от нас не разбира — отвърна Патърсън.

— Дженифър не лъже, като ни казва къде отива — каза жената. Болката караше гласът й да звучи по-плътно и по-ниско от обикновено. — Знам, всички родители си въобразяват, че децата им не ги лъжат, но Дженифър наистина не лъже. Те двете с Клеър правят всичко заедно. Или са тук, или в дома на Клеър, все заедно. Не разбирам.

Пател потупа госпожа Мейдмънт по рамото.

— Ще разберем, Таня. Ще разкрием какво се е случило с Дженифър.

Патърсън си каза, че би искал да изпитва нейната увереност. Угнетен и изтощен, той седна и се приготви да започне да задава въпроси, предполагайки, че голяма част от тях ще бъдат зададени напусто. И все пак трябваше да ги зададе. А после щяха да преценяват отговорите — кое е истина и кое — лъжа. Защото щеше да има и едното, и другото. Винаги ставаше така.

Карол не беше излъгала. Виното „сансер“ беше възхитително, с характерния плътен вкус на цариградско грозде, прохладно и свежо. Тони нямаше желание да отпие повече от една-две глътки. Ако Карол имаше намерение да му представи информация за баща му, също като куче, поставящо мокрия от лиги вестник в краката на стопанина си, той не възнамеряваше да допусне съзнанието му да бъде замъглено.

Карол се разположи на дивана срещу креслото, което бе избрал Тони.

— Е, не искаш ли да разбереш какво съм научила за баща ти?

Тони отклони поглед.

— Той не беше мой баща, Карол. В нито един стойностен смисъл на думата.

— Половината от своето генетично наследство ти си получил от него. Дори най-отчаяният привърженик на бихейвиоризма сред психолозите би признал, че това има някакво значение.

Тя отпи глътка вино и му се усмихна окуражително.

Тони въздъхна.

— Съумявах досега да живея живота си, без да знам каквото и да било за баща си — освен факта, че е предпочел да не бъде част от моя живот. Ако ти не беше нащрек и не се беше намесила, когато майка ми се опита да ме измами и да ми отнеме това, което той ми е завещал, така и нямаше да узная нищо.

Карол се изкиска.

— Ако се съди по думите ти, сякаш съжаляваш, че попречих на Ванеса да те оскубе.

Той си каза, че рядко се е случвало тя да има по-точно предположение. Но през онзи ден в болницата, когато попречи на Ванеса да осъществи подмолните си намерения, Карол считаше, че защитава неговите интереси. Ако намекнеше, че тя неволно му е създала нови проблеми, би я оскърбил. А той не искаше да постъпва така — нито сега, нито когато и да било занапред.

— Не мисли, че не съм благодарен за това, което направи. Просто не съм убеден, че искам да узная каквото и да било за него.

Карол поклати глава.

— Ти просто не искаш да събориш всички защитни стени, които си издигнал около себе си през годините. Но всичко е наред, Тони. Ванеса може и да е чудовище, но ако съдя по това, което успях да науча, баща ти е бил точно обратното на нея. Не мисля, че има от какво да се страхуваш.

Тони разклати виното в чашата си, присвил отбранително рамене. После едното ъгълче на устата му се повдигна в горчива усмивка.