Стюарт Уудс - Бялата стока

Посланикът доброжелателно кимна с глава.

— Едва ли трябва да казвам, че всички, а най-вече вие, ще бъдат доволни, ако се избягват инциденти като този. Разбирате, че мога да ви помагам само донякъде.

За момент Кат се почувства като ученик в стаята на директора.

— Да, сър, разбирам ви напълно. Безкрайно съм благодарен за помощта ви!

Посланикът се изправи и протегна ръка.

— В такъв случай ще ви оставя на благоволението на мистър Хеджър и колегите му.

Кат стисна ръката му и последва Хеджър обратно към канцеларията му.

Хеджър посочи един стол, седна в своя и отвори едно чекмедже. Подхвърли към Кат тежък кафяв плик.

— Това са нещата, които полицаите са взели от теб вчера. Ще задържа само пистолета. Преброй парите.

Кат нахлузи ролекса си и започна да брои банкнотите.

— Всичките са. Благодаря! — Натъпка парите в раменния кобур-портфейл и го върна в плика. — Къде е паспортът ми?

— Имаш предвид ония глупости с Елис? Това също ще го задържа.

Хеджър се изправи, извади един телефон, който беше по-голям от този на бюрото му, и набра някакъв номер.

— Тук е Хеджър. От Богота. Дайте ми Дръмънд. Добро утро, сър. Хеджър е на телефона. Да, сър.

Побутна телефона към Кат и му подаде слушалката. Озадачен, той я пое. Не познаваше човек с име Дръмънд.

— Здрасти! Джим е на телефона. Ти добре ли си?

— О, здрасти. Да, добре съм. Хората тук ми оказват голяма помощ.

— Напредваш ли?

— Много.

— Добре. Продължавай така. Ще направят каквото могат, макар че няма да е много.

— Благодаря. Ценя това. И знаеш ли? Много съм благодарен за това, че потвърди за обаждането на Джинкс. Без това щях да се откажа.

— Радвам се да мога да ти помогна. Блуи беше ли ти от полза?

Сърцето на Кат се сви.

— Съжалявам, но Блуи го убиха в Санта Марта — каза той и обясни какво се беше случило. — Направих някои осигуровки за детето му.

— Добре си направил — отвърна Джим, — но не трябва да се притесняваш за Блуи. Той използва деветте си живота преди много време. Мечтаеше си да се оттегли и да се захване с някакъв легален бизнес, но можеш да ми вярваш, че нямаше да го направи. Не беше в характера му да води спокоен живот. Ако не го бяха убили в Санта Марта, щяха да го убият на друго място. Той беше професионалист и знаеше рисковете.

— Е, благодаря ти за това.

— Аз трябва да бягам. Дръж Хеджър в течение, той ще ме информира. Има ли нещо друго?

— Бих желал да задържа нещата, които ми даде.

— Разбира се. Както чувам, не сте се разбрали за това. Дай ми Хеджър. Бъди внимателен!

Кат подаде слушалката на Хеджър.

— Да, сър? — Той слуша известно време, след което остави слушалката. Върна телефона обратно в чекмеджето и подхвърли към Кат паспорта и портфейла на Елис. — Ти и Дръмънд откъде се познавате?

— Имаме общ познат — отговори Кат.

— Знаещ защо прави това.

Кат погледна озадачено към Хеджър.

— Не знаеш? Заради дъщеря си.

— Какво за дъщеря му?

— Беше началник на военна база в Париж преди четири години. Момичето, на шестнадесет години, било отвлечено на път за училище. Застреляли офицера, който я карал. Дръмънд получил писмо от терористична организация.

— Какво са искали? Подкуп?

— Искаха Дръмънд. Казваха, че ще разменят момичето срещу него. Нашите хора и французите започнаха голяма операция. Нещо се обърка. Накълцаха четирима араби в една кола. Момичето не беше с тях. След това от похитителите нямаше никакви вести, нито искания.

— Какво стана после с момичето?

— Изпращаха я на Дръмънд нарязана на парчета в пратки по пощата. Най-напред пръстите, после ушите. Това се проточи с дни и ставаше все по-тягостно. Накрая полицаите намериха останките от тялото й при внезапен обиск в едно скривалище. Рязали са я жива, парче по парче.

Кат разтърка челото си.

— Исусе Христе!

— След няколко дни французите хванаха един от похитителите. Оставиха Дръмънд насаме с него и оня предаде другите трима, все още останали живи. Полицията извърши нападение на един апартамент в Париж. Никой от тримата не оцеля. Французите не си поплюват в тези работи.

Кат не знаеше какво да каже.

— Това не е всичко. В резултат на тези неща съпругата на Дръмънд е на постоянен стационар в психиатрия. Това беше единственото им дете. Сега Дръмънд се е отдал на работа и се грижи за жена си.

— Това е най-ужасната история, която съм чувал.

— Твоята е почти същата, а може да стане и по-лоша.

Кат го погледна.

— Затова ли ми разказваш всичко това? За да ме подготвиш за най-лошото ли?