Стюарт Уудс - Бялата стока

— Благодаря ви, че ми казахте.

— Изглежда, имате някого горе в управлението.

Кат вдигна рамене.

— Какво прави тук Хеджър?

— Заместник по въпросите на културата. — Замълча, а след това продължи: — Нещо такова.

Кат се канеше да задава още въпроси, но вратата на асансьора се отвори. Тръгнаха надолу по коридора и влязоха в средно голяма канцелария, облицована със светло дърво. Бари Хеджър седеше зад бюрото и разговаряше по телефона. Той посочи един стол и Кат седна.

— Да, да, предайте му, че това е всичко, което мога да направя за него в момента. Ако ми се обадят, ще го известя. Но му кажете, че ако иска да получава заплата, трябва да ми дава по-добри материали.

Затвори телефона, без да се сбогува, и погледна към Кат.

— Ти си на амбулаторно лечение, нали?

— Да. Слушай, много съм ти благодарен, че ме измъкна от оная килия. Не ти благодарих както трябва.

Хеджър отвърна уморено:

— Да, да. Е, сега зная малко повече за твоя проблем. Четох материала за яхтата и другите неща. Съжалявам за това, което ти се е случило. Било е кофти.

— Благодаря ти.

— Сега мислиш, че момичето е живо, така ли е?

— Сигурен съм в това.

Хеджър вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Все още не разбирам глупостта ти, но мисля, че мога да разбера подбудите ти. Ало, Мардж? Хеджър е. Качваме се. — Затвори телефона и каза: — Да тръгваме.

Кат тръгна след него към асансьора. Качиха се два етажа по-нагоре, минаха през много по-добре обзаведен коридор, през една малка приемна и стигнаха до някаква голяма врата. Хеджър почука.

— Влез — извика един глас от другата страна.

Влязоха в голяма, красиво обзаведена канцелария.

— Това е Уендъл Катлидж, сър. Катлидж, запознай се с посланика.

Кат се ръкува с него и седна. Посланикът го изгледа мълчаливо.

— Възстановихте ли се след малкото състезание по борба с полицията? — запита накрая той.

— Да. Благодаря ви. Малко съм се схванал, но съм добре. Благодаря ви, че ме приехте в посолството. Всички се отнесохте много внимателно с мене.

Посланикът се обърна към Хеджър:

— В такъв случай той е един от твоите хора.

Хеджър погледна неловко.

— Да, сър, малко или много… — опита да каже още нещо, но посланикът вдигна ръка.

— Повече или по-малко е достатъчно добро за мен. Не искам да зная повече. — Обърна се към Кат: — Мистър Катлидж, най-напред искам да ви кажа, че съжалявам за това, което се е случило на семейството ви.

— Благодаря ви.

— Разбирам, че дъщеря ви може би е жива и е в тази страна.

— Да, сър, почти съм сигурен в това.

— Разбира се, аз знаех за трагедията. През бюрото ми преминаха различни искания. Знайте, че те са разглеждани с най-голямо внимание от страна на посолството.

— Оценявам това.

— Вие разбирате, че в дадените обстоятелства след докладите по случая ние нямахме абсолютно никакви сведения, че дъщеря ви все още е жива.

„Иска да се измъкне от отговорност — помисли си Кат. — Затова съм тук. Иска да го освободя от отговорност.“

— Естествено, разбирам. Самият аз доскоро мислех, че е мъртва.

— Сега, когато има причини да се смята, че тя е жива, ще повикам министъра на правосъдието и ще поискам възобновяването на полицейските разследвания. Вие това ли искате?

Кат замръзна. Не беше очаквал такова нещо. Беше свикнал до такава степен със самостоятелното преследване на Джинкс и похитителите й, че мисълта за намесата на полицията го шокира.

Преди Кат да може да отвори уста, Хеджър се обади:

— Ако мога да предложа, сър, бих желал да разгледаме положението с мистър Катлидж, преди отново да намесваме полицията.

— Ако считате, че това е най-доброто — отговори посланикът. — Мистър Катлидж, имате ли нещо против?

— Не. Не за момента.

— Чудесно. Не забравяйте, че с удоволствие ще започна официални разследвания, когато пожелаете, и ако сенатор Кар се интересува от нашия разговор, искам да му кажете, че съм ви уверил точно в това.

— Да, разбира се. Благодаря ви.

Посланикът се наведе и скръсти ръце на гърдите си.

— Сега да поговорим за малката ви постъпка от вчера.

Стомахът на Кат се сви. Не гореше от нетърпение да бъде върнат на колумбийската полиция.

— Разговарях с министъра на правосъдието, който се срещал с началника на полицията. Решихме, че и за двете страни ще бъде най-добре, ако събитията от вчера се считат за нещо, което не се е случвало.

Кат щеше да припадне от облекчение.

— Благодаря ви, господин посланик! Много съм ви задължен.