Стюарт Уудс - Бялата стока

Бяха минали двадесет и пет години, но Кат го позна.

— Господи, Хеджър! — успя да се засмее. — Още ли се подстригваш в Куантико?

— Катлидж! — отговори Хеджър. Произнесе го като поздрав и обвинение.

— В болница ли съм? — запита Кат.

— Намираш се в болницата за персонала на американското посолство и имаш дяволски късмет, че е така. Късметлия си и за това, че си жив. В нито едно летище по света не се минава с пистолет през метален детектор. Това не ти ли е известно? Тукашните ченгета могат да те застрелят за такова нещо.

— Благодаря ти, че ме докара тук — каза Кат с чувство. — Как разбра?

— Твоята приятелка, сеньорита Гревил — Хеджър почти изплю името й, — ми се обади от летището. Бях на среща с посланика, но тя настояваше да говори с мен.

— Тя тук ли е?

— Не. Не зная къде е.

— Бяхме отседнали в хотел „Текуендама“. Мога ли да й се обадя?

— В стаята няма телефон, пък и на теб едва ли ти се разхожда наоколо. Секретарката ми ще позвъни. Какво да й каже?

— Просто че съм добре и че ще й се обадя при първа възможност. О, помолете я да се опита да разбере за къде е заминал самолетът.

— Самолетът?

— Тя ще разбере за какво става дума.

— Предполагам, че ще разбере, но аз не разбирам. Какво, по дяволите, правиш тук?

— Дълга история.

— Не се съмнявам. Една къса история не може да служи като прикритие на човек, който се движи въоръжен из страна от Южна Америка с фалшив паспорт и седемдесет и една хиляди долара в джоба си.

Кат въздъхна.

— Прав си. Не постъпих много умно. Опитвах се да настигна един човек, без да мисля достатъчно.

Лекарят влезе в стаята с рентгенови снимки в ръка.

— Няма нищо счупено — каза той на Хеджър, — но натъртванията са страшно много. Добре са го обработили.

— Не повече, отколкото заслужава.

— Кога мога да изляза оттук? — запита Кат.

— Мисля, че ще ви задържим само една нощ — отговори лекарят. — Нека бъдем сигурни, че няма сътресение на мозъка. Ако се чувствате добре, ще можете да си идете утре.

— Няма да ходи никъде, докато аз не наредя — отсече Хеджър. — Благодаря, докторе. Това е всичко.

— Ще ви изпратя болкоуспокояващо и нещо, което да ви помогне да заспите — каза лекарят на Кат и излезе.

Хеджър се обърна отново към него.

— Ти все още си под арест, но успях да те освободя под моя гаранция. Не можеш да напуснеш посолството без разрешението на началника на полицията в Богота.

— Какво ще стане? Ще ме съдят ли?

— Вероятно. — Хеджър се обърна и тръгна към вратата. — Имам разговор по телефона. Ще ти намеря адвокат, който сигурно ще иска от теб да подкупваш някои хора, за да получиш по-ниска присъда. Няма почти никакви съмнения за вината ти. Естествено ще ти лепнат обвинение за притежание на оръжие, а и за съпротива при арестуването и нарушаване на митническите разпоредби — не си декларирал всичките тези пари. Не си го сторил, нали? — запита той и излезе от стаята.

Кат затвори очи. Господи! Наистина беше оплескал всичко. Нямаше да бъде полезен на Джинкс в затвора. Може би Мег ще продължи да работи по този въпрос. Нуждаеше се от нея повече от всякога. Може би тя е последната му възможност. Затвори очи и се опита да не мисли.

На следващата сутрин, когато Кат се събуди, намери на леглото си пакет, загънат в амбалажна хартия. Дрехите му бяха изпрани и изгладени. Беше му трудно да стане така лесно, както би му се искало, но след двадесет минути под горещ душ откри, че може да се движи доста добре, стига да не поема дълбоко дъх или да се опитва да завърти главата си много наляво. Натъртванията по рамото и гърба му го шокираха. Реши да избягва огледалата, докато му минеха.

Донесоха му бекон с яйца. След като изпи две кафета и започна да се чувства по-добре, на вратата се появи една млада американка.

— Аз съм Кандис Лий, мистър Катлидж — каза тя. — Работя за Бари Хеджър. Как се чувствате гази сутрин?

— Много по-добре. Благодаря.

— Бари иска да се качите в стаята му, ако се чувствате достатъчно добре.

Кат се засмя:

— Ако той е онзи Хеджър, когото познавам, той би искал да се кача при него независимо дали ми се иска или не.

— Не мислех, че го познавате така добре — отвърна със смях тя, като закачи един пластмасов пропуск на джоба на якето му. — Елате с мен.

Жената го поведе към асансьора в дъното на коридора и натисна бутона за четвърти етаж. Облегна се на стената и въздъхна:

— Не споменавайте, че съм ви казала, но вчера следобед и тази сутрин той разговаря с Вашингтон и не остана особено доволен. Предполагам, че му е наредено да ви окаже всестранна помощ, така че не му се впечатлявайте много.