Стюарт Уудс - Бялата стока

— Как можем да вземем пропуск?

— Най-лесно би било да отидете на главния терминал. Ако има „Гълфстрийм“ в някой от сервизните хангари или на изход за излитане, ще го видите през прозорците на чакалнята. Ако самолетът на приятеля ви е там, можете да подадете заявление за пропуск в канцеларията на директора.

— Благодаря ви.

Излязоха и таксито ги закара до входа на главния терминал. Летището беше претъпкано. Добре облечени бизнесмени стояха наред със селяни от вътрешността на страната — всички те се промъкваха през охраната към съответните изходи за отлитане.

— Винаги ли е така? — запита Кат, докато си проправяха бавно път през тълпата.

— Обикновено. Пътната мрежа не е много голяма, а и за разлика от американците малко колумбийци притежават леки коли. Пътуват с „Авианика“.

С известни трудности се добраха до прозорците, с изглед към площадката, където се качваха и слизаха пътниците. Огледаха внимателно редицата от самолети на „Авианика“ и „Ийстърн“, както и на останалите южноамерикански авиолинии. След това разгледаха и тези, които бяха паркирани около и в сервизните хангари от другата страна на площадката. Никъде не видяха „Гълфстрийм“.

На Кат много му се искаше самолетът да бъде там, защото в противен случай щеше да се окаже в задънена улица. Нямаше къде да ги търси.

— Виж! — каза Мег, като посочи към долния край на площадката.

Кат погледна и видя „Гълфстрийма“ на „Анаконда“, теглен към тях от малък влекач.

— Изглежда, го придвижват към някой терминал за излитане — продължи Мег. — Може би ще вземе собственика си и неговата компания.

Гледаха как самолетът беше изтеглен на едно празно място до главния терминал, намиращ се на стотина метра от тях. Хората от обслужващия персонал отвориха люка в задната част на самолета и започнаха да прехвърлят провизии от един камион.

— Трябва да измисля начин да се кача на този самолет — каза Кат. — Току-що дойде на площадката. Възможно е да няма никой на борда му и искам да бъда там, когато пътниците дойдат.

— Какво ще правиш тогава? — запита Мег.

— Въоръжен съм — потупа рамото си Кат. — Ако Джинкс е с тях, ще я измъкна по някакъв начин. Ако не е, ще търся начин да се оправям.

— Можем да опитаме да вземем пропуск, както предложи дамата — каза Мег.

— Не. Това ще отнеме много време.

— Виж кой е тук — каза Мег, като посочи през прозореца. До самолета се беше приближила една дълга лимузина. Шофьорът разтоварваше багажника, но вратите останаха затворени.

Вниманието на Кат беше насочено на друго място.

— Кат, гледай… — повтори Мег, но замлъкна, като видя лицето му.

Беше се обърнал с гръб към прозореца и гледаше някъде в тълпата.

— Какво има, Кат?

— Там, оня младия, със светлосиния костюм. Без вратовръзка.

— С тъмна коса ли е?

— Не! Пред него. Рус, с мустаци.

— Да. Какво за него?

Кат тръгна през тълпата. За момент се беше поколебал заради мустака, но вече не се съмняваше.

— Чакай малко, Кат! — казваше Мег, като се опитваше да не изостава от него в тази маса от тела. — Кой е той?

— Това е Дени! — извика през рамото си Кат. — Нашият доброволен член на екипажа на „Катбърд“! Оня, който ме застреля!

Кат се буташе из тълпата. От Дени го деляха двадесет души, но не изпускаше русата му глава от погледа си.

— Извинете… прощавайте… — казваше на ядосаните хора, като си проправяше път. Оставаха пет-шест души. Мег беше изостанала много назад заради някаква дебела селянка с две големи кошници. С приближаването към пунктовете за проверка тълпата ставаше все по-гъста. Кат изостави вежливостите и започна да си пробива път почти с бой, като се домогваше сантиметър по сантиметър до притежателя на бледосиния костюм и русата коса. Пред него се намираше единственият човек в света, който знаеше със сигурност какво е станало с Джинкс, и Кат щеше да го стиска за гърлото, докато не разбере какво точно се е случило с нея. Може би нямаше да го пусне и след това. Дени премина проверката и тръгна по-бързо.

— Махни се от пътя ми! — крещеше Кат, като разбутваше изплашените и гневни пътници. Скоро и той щеше да мине през пункта и щеше да се движи по-свободно. Натисна с рамото си един едър мъж и се промъкна пред него. Премина покрай човека от охраната. Изведнъж му се стори, че светът експлодира. Включи се мощен звънец, започна да мига червена стробоскопна лампа и човекът с тъмна униформа се хвърли към него и увисна на ръката му.

— Пусни ме! — развика се Кат на мъжа, като се опитваше да се освободи. Видя как Дени погледна равнодушно през рамото си към суматохата и продължи да се движи към изхода. До Кат, от другата му страна, се появи още един полицай, който се разкрещя на испански.