Стюарт Уудс - Бялата стока

— Имам странното чувство, че мъжът с опашката е този, когото помислих за жена на тенискорта в къщата на търговеца на наркотици.

— Сигурен ли си? — запита Мег.

— Не, но си спомням, че тичаше някак по мъжки. Мисля, че прическата ме е заблудила.

Кат поглеждаше често към масата. Не бяха поднесени никакви менюта и храната и виното се появиха, сякаш бяха поръчани предварително. Когато Кат и Мег приключваха, а сервитьорите разчистваха съдовете от първото ястие на голямата маса, мъжът с опашката стана и тръгна към тоалетната. Кат се изправи и го последва, за да го огледа по-добре.

Беше по-дребен от Кат, с тясноскроен костюм на тънко райе. Сакото му беше дълго, набрано в кръста и с цепки от двете страни. Кат беше купувал дрехи от Лондон достатъчно дълго, за да може да познае костюм на „Савил Роу“. Тръгна след него към тоалетната, но един едър мъж му прегради пътя и каза нещо на испански.

Кат вдигна рамене.

— Аз искам да отида до тоалетната.

— Почакайте един момент, моля — каза мъжът на английски, но със силен акцент.

Кат изчака две минути. Мъжът с опашката излезе от тоалетната и мина покрай него, без да го погледне. Едрият му направи знак, че може да влезе, и Кат се подчини. Опитваше се да запомни образа на опашатия — той беше дребен, около метър и седемдесет, добре сложен, с атлетична фигура и светла кожа. Имаше кестенява коса, интелигентно лице и широка уста, от която се усещаше смътна жестокост. Кат го виждаше за първи път, но беше сигурен, че никога няма да забрави лицето му.

Когато се върна на масата, се зае с кафето и десерта, като умишлено се бавеше и се опитваше да долови част от разговора на голямата маса. По едно време двете жени се запътиха към тоалетната и човекът от охраната, който кръжеше наоколо, ги последва.

Кат и Мег привършиха вечерята и си тръгнаха. Като излязоха от хотела, видяха дългата лимузина, спряла до бордюра. Няколко метра по-назад чакаше таксито на Бил.

— Бил — каза Кат, като се качиха, — тръгни и спри някъде, откъдето мога да наблюдавам входа на хотела.

Бил се подчини.

— Какво мислиш да правиш? — запита Мег.

— Не знам точно — отговори Кат. — Просто искам да видя къде ще отидат.

В този момент още две по-къси лимузини се приближиха до входа на хотела. След няколко минути групата слезе от ресторанта и застана пред входа, за да се сбогува. От дългата лимузина излязоха двама души и изчакаха, докато мъжът с опашката се настани на задната седалка. Другите влязоха в по-малките коли и лимузините тръгнаха една след друга.

— Бил, следвай ги отдалече. Ако се разделят, карай след дългата кола.

— Твърде много филми сте гледали, мистър — отговори Бил, но се подчини.

След няколко пресечки голямата кола зави наляво, а другите две продължиха напред. Бил също зави вляво. Скоро стана ясно, че се движат към летището. Късият път към хангара на „Аеросервиз“ се отклоняваше наляво от главния път и беше по-слабо осветен.

— Изключи светлините и спри тук — каза Кат, когато наближиха отбивката.

Виждаха лимузината, която отиваше към хангара. На площадката пред него се намираше големият „Гълфстрийм“ и двигателите му работеха. Видяха как двамата мъже от предната седалка изскочиха от колата и отвориха задните врати. От тях излязоха двама души и се качиха в самолета. Вратата му се затвори моментално и той тръгна, като лампите му мигаха по пистата. Малко по-късно самолетът беше във въздуха.

— Карай до хангара — нареди Кат.

Когато таксито спря, Кат направи знак на Мег да остане в колата. Сърцето му биеше до пръсване, но той влезе в хангара. Намери същия млад мъж, който му беше показал самолета.

— Здравейте! — каза той. — Искам да взема нещо от самолета си.

— Разбира се, сеньор.

— Виждам, че гълфстриймът е заминал — каза Кат. — Него ли видях да излита?

— Да, сеньор. Замина за Богота. Това е последният самолет, който излита тази вечер. Полетите след полунощ са забранени. Борба с шума.

Кат отключи „Чесната“ и се престори, че търси нещо в кабината, а след това се върна в таксито.

— Богота — каза той на Мег. — Не можем да излетим до утре сутринта.

— Точно така — отговори Мег. — Кат, видя ли ги добре, когато излязоха от хотела и се качиха в колите си?

— Да.

— Струва ми се, че мъжът с опашката се качи в лимузината сам, а тук от задната седалка слязоха двама.

— Видях — каза Кат. — С него слезе една жена.

Планините, които заобикаляха Кали, останаха зад широката зелена долина на Рио Магдалена. Самолетът бръмчеше по пътя си на североизток към Богота. Отново се показаха планини. Разтревожен, Кат повторно провери надморските височини на картата си. Гълфстриймът на „Анаконда“ без съмнение беше заминал за международното летище „Елдорадо“ в Богота, което имаше дълга писта, полиция и системи за сигурност. На борда Кат имаше два пистолета и една пушка и не искаше да го оглеждат твърде старателно. Затова беше записал полета си за по-малкото летище, което се намираше в другата част на града на надморска височина почти девет хиляди фута и беше оградено от още по-високи планини.