Стюарт Уудс - Бялата стока

Огледа се за някаква бележка. Позвъни на администратора отново и поиска да провери за съобщения още веднъж, но нямаше такива.

Уморен, седна на леглото и се замисли къде може да е отишла. Дали не се е върнала в къщата си в Картахена? Изведнъж почувства липсата й. Искаше я. Защо ще си отиде, без да остави никакво съобщение? Вярно ли беше онова, което Хеджър му каза за нея? А и имаше ли някакво значение? Не и за него. Тя трябва да знае, че Хеджър му е разказал за баща й. Кат искаше да чуе нейното мнение по този въпрос.

Легна и се отдаде на болката и умората. Замисли се за Дръмънд и неговото нещастие. Имаше много прилика между съдбата на семейство Катлидж и тази на семейство Дръмънд.

В четири часа Кат се представи на входа на посолството, показа паспорта си, с което удостовери самоличността си, и след като го претърсиха, го пуснаха да влезе.

Няколко минути по-късно беше при Хеджър, който го покани да седне. Той вдигна телефона и нареди:

— Вие, двамата, елате тук, когато свършите съвещанието.

Затвори телефона и потъна в мълчание. Вероятно чакаше някой да дойде.

— Защо се насочи към този вид работа? — запита Кат. Беше му любопитно как се е развила кариерата на Хеджър след Куантико.

— Работих с тези хора във Виетнам. Когато се върнах, получих покана. Предложението беше добро.

Кат все още не знаеше точно за кого работи Хеджър, но не беше трудно да се досети. Търсеше потвърждение. Отново го попита:

— Работил си за ЦРУ във Виетнам? Според мен по това време си имал батальон.

Хеджър поклати глава.

— Не. Стигнах само до подполковник. Намериха друга работа за мен.

Не отрече за ЦРУ, но беше очевидно, че е бил, предложението е било оттам. Ако един випускник на военната академия стигне само до подполковник по време на война, от него не може да излезе нищо. Кат не изкоментира това, защото щеше да има нужда от помощта на Хеджър.

— Чувам, че си подредил живота си добре — каза Хеджър кисело.

— Да. Имах добра идея и шурей, който е ловък бизнесмен.

Хеджър кимна, сякаш е знаел през цялото време, че успехът на Кат се дължи на труда на някой друг.

— Имаме няколко твои принтера в посолството. Много са шик.

— Благодаря — каза Кат, но изпитваше желание тези, които трябва да дойдат, да го сторят по-бързо. Хеджър винаги е бил труден събеседник.

Сякаш в отговор на желанието му вратата на канцеларията се отвори и влязоха Кандис Лий и един млад мъж.

— Познаваш Лий — каза Хеджър. Посочи с глава младия мъж: — Това е Сойер.

Кат се ръкува, а Хеджър предложи:

— Добре. Кажи ни всичко досега.

Кат се колебаеше. Не се доверяваше на Хеджър, но не знаеше дали недоверието му е махмурлук от старото познанство или нещо повече.

— Може би Дръмънд ви е казал, обаждането на дъщеря ми е потвърдено от един хотел в Картахена. Отидох там и я проследих до Кали. Предполагам, че сега е в Богота. Възможно е да е била на реактивния „Гълфстрийм“, за който споменах.

Кандис Лий се обади:

— Проверихме. Пилотът е регистрирал полет до Кали, но веднага след излитането е направил пререгистрация за Летиция. Самолетът има американски регистрационен номер. В Лангли издирват притежателя му.

Хеджър изглеждаше раздразнен от обаждането й.

— На кого е самолетът? — запита той Кат. — Имаш ли представа?

— Мисля, че е на един търговец на наркотици. Едра риба.

— Тук ги има много — изсумтя Хеджър. — Какво още можеш да ни кажеш?

— Това май е всичко — отговори Кат.

— Е, колеги — обърна се Хеджър към двамата, — мисля, че щеше да бъде по-добре, ако мистър Катлидж се срещне с Бъз Бергман. — След това се обърна отново към Кат: — Моите хора не се занимават много с наркотиците. Мисията ни тук е свързана с политиката, с партизаните. Това ни запълва времето.

Вдигна телефона и набра някакъв номер.

— Бъз? Тук е Бари. Искам да говориш с един човек. Имаш ли минутка? Да, сега. — Затвори телефона и тръгна към вратата. — Ела. Ще те представя на началника на Отдела за борба с наркотиците.

Кат го последва надолу по коридора. Кандис Лий и Сойер останаха в канцеларията. Преминаха голяма зала за приеми и пристигнаха в просторна канцелария, чиито стени бяха покрити с карти и снимки. Зад бюрото седеше един нисък и набит мъж.

— Това е Бъз Бергман. Бъз, Уендъл Катлидж. Предполагам, че си чел за случая „Катлидж“.

Бергман подаде ръка.

— Да. Съжалявам, мистър Катлидж.

— Благодаря — каза Кат, като се ръкува. Хареса Бергман веднага, без да знае защо.