Стюарт Уудс - Бялата стока

Взе пинцета и с известна трудност извади една платка, за да види какво има под нея, и изруга:

— Мамка му!

— Какво има?

Той бръкна с пинцетата в транзистора и със затруднение извади някакви парченца.

— Какво е това?

— Остатък от печатна платка. Това, което е направило вдлъбнатината в корпуса, е счупило и платката. Изглежда, не е стандартна, а правена по поръчка.

— Можеш ли да я поправиш?

Кат поклати глава отрицателно.

— Ако бях в работилницата си и, най-важното, ако имах схемата на тази платка, може би щях да мога. Но тук, без уреди, е сигурно, че не мога да я поправя.

— Е — въздъхна Мег, — поне не сме по-зле, отколкото бяхме сутринта.

— Може би — каза той. — Но, от друга страна…

— Какво?

— Как е повредено? Изглежда, сякаш някой е стъпил върху него. Защо?

— Вероятно е било случайно.

— Надявам се. Дано никой не е погледнал какво има вътре. Всеки, който разбира от радиотехника, би разбрал, че това не е обикновен транзистор „Сони“.

— О, стига. Ако Принс знаеше нещо, щеше да ни е арестувал досега.

— Може би. Но дори и да знае нещо, гой вижда, че не можем да му навредим. Може би си играе с нас като котка с мишка.

Седяха на дългата маса за вечеря. Кат и Мег се отказаха от виното. Не хапнаха много и от ястията. Джинкс се намираше в далечния край на масата, твърде далеч от Кат, за да може да добие някаква представа за душевното й състояние.

— Страх ме е — каза Мег.

Кат се засмя.

— Кой не го е страх?

— Никога не съм била на такова място. Обикновено съм се възползвала от обстоятелството, че съм журналист, но се съмнявам, че ще ми бъде от полза да размахвам картата си тук.

— Мисля, че си права — каза Кат и хвърли салфетката си на масата. — Извини ме. Ще се върна след малко.

Стана и запита един сервитьор къде се намира тоалетната. Знаеше много добре, че е във фоайето срещу канцеларията на Варгас. Нямаше предвид нищо определено. Просто искаше да прекара няколко минути в комуникационната стая и търсеше начин да го осъществи.

Като мина покрай канцеларията на Варгас, дочу тихото бръмчене на принтера в стаята с радиоапаратурата. Влезе в тоалетната, а на излизане се размина с униформен мъж, който се насочи към една от кабините. „Може би — помисли си Кат, — може би.“ Прекоси бързо фоайето, мина през канцеларията на Варгас и отиде в комуникационната стая. Не знаеше какво би казал, ако завареше някого там. Нямаше никой. Явно дежурният се намираше отсреща в тоалетната. Кат отиде до принтера, изключи го и повдигна капака му. С химикалката си премести някакви превключватели, затвори капака и включи принтера отново. Не работеше. Тръгна към вратата на канцеларията, но го сепна добре познат звук от отсрещната страна на фоайето — водата в тоалетната. Шумът спря и вратата на мъжката тоалетна се затвори. Дежурният радиооператор се връщаше. Намираше се в капан. Дочу стъпки и гласовете на двама души. Имаше на разположение само един миг.

Кат се отправи към единственото известно му убежище. Рафтът направо срещу вратата се отваряше, както му беше казал Дел. Започна да търси дръжка на врата зад книгите. Долови ясни стъпки по мраморния под, но в същия миг я намери. Рафтът се завъртя безшумно навън и Кат влезе в гардероба, като го затвори след себе си. Чу гласовете на двама мъже, които влязоха в стаята.

— О, мамка му! — каза единият. — Проклетият принтер се е повредил.

— Сигурен ли си, че е включен? — запита другият.

— Разбира се — работеше преди една минута. Варгас ще се ядоса истински. Искаше тази работа да е свършена до сутринта, а тя е доста.

— Нека погледна.

Кат дочу леко скърцане и се досети, че вдигат капака на принтера.

— Господи! Нищо не разбирам от това.

— Мислиш ли, че има някакъв бутон за рестартиране? Какво е това тук?

За Кат беше ясно, че и двамата гледат в принтера. Предположи, че гърбовете им са обърнати към вратата. Опипа пистолета, за да се убеди, че е на мястото си, отвори вратата, затвори я внимателно и отиде на пръсти в канцеларията на Варгас. Застана за миг, за да успокои дишането си и влезе обратно в стаята.

— Извинете — каза той.

Двамата се обърнаха.

— Чудя се дали мога да намеря един поялник. Имам счупена платка на транзистора си и мисля, че мога да я поправя.

— Съжалявам — каза радиооператорът, — нямам поялник тук. Ще трябва да разговаряте с хората от поддържането по, този въпрос, но сега ги няма, ще бъдат тук утре сутринта.

— Е, добре. Благодаря ви — каза Кат и се обърна да си тръгне. — Имате ли някакъв проблем?