Стюарт Уудс - Бялата стока

Мег се усмихна.

— Зная. Аз също те обичам. — Наведе се и го целуна.

— Ако се измъкнем живи оттук… — започна той.

— Ще говорим тогава — каза тя. — Сега няма смисъл. Нека да мислим за това, което ни предстои сега.

Кат стана.

— Права си.

Взе брезентовия сак на Хеджър и го сложи разтворен на дивана. Набра комбинацията на алуминиевия куфар и започна да прехвърля парите в сака.

— Господи! — възкликна Мег.

Той натъпка парите и постави една кърпа върху тях.

— Опаковай в някоя малка чанта всичко, което не искаш да оставиш тук, и го вземи със себе си на корта. Срещата ни с Принс и Джинкс е в седем и може да не успея да пристигна първи. Би ли взела и тази чанта вместо мен?

— Разбира се. Аз трябва да си взема само камерата с лентите и паспорта. Останалото може да остане.

— Сложи и няколко хавлии, за да изглежда колкото е възможно повече като чанта за тенис.

Кат нахлузи кобура на раменете си и пъхна автоматичния пистолет в него. Обу тъмносив панталон и тъмносиньо сако върху екипа си за тенис и пъхна заглушителя в джоба си. Пое дълбоко дъх и каза:

— Нека да сме на корта малко преди седем.

— Добре.

Не му се тръгваше. Целуна Мег и се измъкна навън. Постоя пред вратата известно време, за да свикнат очите му с тъмнината. Нямаше луна и той беше благодарен за това. Нищо не се движеше. Излезе през малката порта. Дали няма да е най-добре просто да отиде до голямата къща? Ако го спрат, може да каже, че страда от безсъние и се разхожда. Може би просто ще го върнат обратно във вилата. От друга страна, ако го хванат да се промъква, ще бъде изправен много бързо пред Варгас или Принс. Изглежда, най-добрият му шанс да се добере до голямата къща беше да опита да се промъкне до нея.

Движеше се встрани от пътеката и се прокрадваше между дърветата, като се оглеждаше във всяка посока. Нямаше никой. Достигна до едно оголено място и трябваше да премине шестдесет-седемдесет метра разстояние, където единственото прикритие бяха само няколко малки храста. Огледа се още веднъж, а след това затича. Стори му се, че мина цяла вечност, но накрая достигна до голямата къща. Спря за момент, за да се успокои. Заобиколи ъгъла на къщата и излезе на предната веранда. Почти се сблъска с един часови, облечен в зелени дрехи и с лека картечница в ръце. Войникът стоеше и гледаше небето. Намираше се на около метър от ъгъла на къщата. Кат се скри обратно зад стената, като се надяваше, че не го е чул.

Държеше пистолета в ръка и се притискаше неподвижен до стената. Видя, че заглушителят не е на цевта. Бръкна в джоба си, като ругаеше глупостта си. Ако се наложи да използва пистолета тук без заглушител, ще разбуди всички. Зави го на цевта и дочу шумната прозявка на часовия, а след това и отдалечаващи се стъпки. Погледна иззад ъгъла и видя, че часовият се отдалечаваше от него. За да бъде сигурен, че си е отишъл, Кат почака още няколко секунди и изтича до предната врата. Заключено. По дяволите! Тръгна обратно, откъдето беше дошъл, но се спря. Спомни си, че в мъжката тоалетна има прозорец. Намери го и се опита да го отвори. Беше заключен. Огледа се още веднъж и счупи стъклото с лакът. Не се вдигна много шум, защото повечето от парчетата паднаха вътре. Пъхна ръка, отключи прозореца и влезе. Бързо разчисти стъклата, които не бяха паднали, и ги сложи в едно кошче. Може би никой няма да забележи празната рамка. В стаята беше тъмно, но видя, че фосфоресциращият му часовник показваше пет без десет. Дел също щеше да има трудности при влизането в къщата. Кат отвори леко вратата на мъжката тоалетна и огледа голямото фоайе. Беше празно. В канцеларията на Варгас, която беше отворена, се прокрадваше лъч светлина от комуникационната стая. От радиото вътре се чуваше музиката на някакъв джазов биг бенд. Кат събу маратонките си, за да не скърцат гумените му подметки по мраморния под. Като не изпускаше от погледа си канцеларията, отиде на пръсти до предната врата. Достигна я, напипа ключалката и отключи. Открехна вратата на няколко сантиметра и подскочи. От другата страна стоеше някакъв човек. Доста изплашен и вцепенен, Кат само гледаше. Човекът му направи знак да отвори вратата. Като държеше пистолета зад гърба си, той се подчини и влезе Дел. Кат му посочи мъжката тоалетна.

— Господи! Така ме изплаши — каза той, когато влязоха вътре.

— И ти мен — отвърна задъхан Дел.

Стояха в тъмната тоалетна, като се опитваха да се успокоят.

— Какво ще правим сега? — запита Дел.

— Боях се, че ще запиташ точно това — отговори печално Кат. — Предполагам, че трябва да влезем и да се справим с оня в стаята. Носиш ли пистолет?