Пол Ливайн - Блондинка от Маями

— Беше — поправих го аз. — Отсега нататък Хари Бърнхард е в минало свършено. Не се ли занимаваше със земеделие?

Ръсти избухна в смях.

— Да бе. Все едно да речеш, че Рокфелер въртял търговия на дребно. Ако искаш да знаеш, Хари Бърнхард е… беше същинска корпорация, дявол да го вземе. Захарна тръстика, добитък, недвижими имоти и какво ли не още. Къщи в Палм Бийч, Аспен и Лондон. Солидни политически и обществени връзки, големи политически дарения и за двете партии на щатско и национално ниво. Ако някога е хващал мазоли, сигурно е било от игра на бридж в Монако.

— Криси говореше ли за него? — попитах аз.

— Нито дума. Напуснала с дома си още непълнолетна. Малцина знаеха за връзката помежду им, докато не го гръмна.

— Някакви други произшествия? Чувал ли си да е заплашвала някого?

— Криси ли? Виж какво ще ти кажа. Криси Бърнхард може да не е ангел и определено си има мътно минало, но не съм чувал да е сторила зло, комуто и да било, освен евентуално на себе си. Тъй че щом претрепа баща си, което ние с теб можем да потвърдим от първа ръка, значи е имала адски солидна причина.

От Джими Стюарт и Хосе Ферер съм се научил как да разговарям с клиенти.

Добре де, знам, че да гледаш архивни филми не е като да учиш право в някой реномиран колеж или да носиш куфарчето на знаменит адвокат, но всички използваме каквото ни поднесе животът. Лично аз, след като напуснах спортната кариера, неволно се увлякох по примера на филмовите актьори.

В „Анатомия на едно убийство“ Джими Стюарт пуши пура, докато разговаря в затвора със своя клиент Бен Газара.

— Лейтенант, какво е вашето оправдание за убийството на Бени Куил?

Бен Газара крачи напред-назад из шерифската кантора и си напряга мозъка.

— А какви оправдания има? — пита той и веднага разбираш, че пред теб стои умен клиент. Не някакво си дрънкало, а човек с мозък в главата.

— Откъде да знам — отговаря Джими Стюарт с провлачен южняшки акцент. — Вие застреляхте Куил, не аз.

Бен Газара продължава да крачи, после замислено промърморва:

— Сигурно съм превъртял.

— Не — казва Джими. — Гневът не е оправдание.

И в този момент направо виждаш как на Газара нещо му щраква в главата.

— Не, искам да кажа, че съм бил луд… Налучках ли?

Така се върши работа. Пускаш тук-там по някой намек, но в никакъв случай не учиш клиента какво да говори.

Миналата вечер гледах телевизия заедно с племенника си Кип, дванайсетгодишен хлапак, който забравя да си пише домашните, но помни наизуст всички реплики от „Гражданинът Кейн“. Кип ме попита каква е тайната на добрия адвокат. Първо, казах му аз, трябва да спечелиш доверието на клиента, като излъчваш оптимизъм.

После седнахме да гледаме как Хосе Ферер се среща с клиентите си в „Бунтът на Каин“.

— Не искам много да ви тревожа — казва Хосе Ферер на уплашените обвиняеми, — но има голяма вероятност да ви обесят.

— И тъй, какво е вашето оправдание за убийството на баща ви — попитах аз Кристина Бърнхард. Чуя ли веднъж добра реплика, запомням я наизуст.

— Оправдание ли?

Тя тръсна глава типично по женски, за да отметне кичур коса от очите си. Винаги съм смятал, че е неосъзнато, но може би го правят само в присъствие на мъже.

— Мис Бърнхард…

— Криси — поправи ме тя. — А аз ще ти казвам Джейк.

— Добре, Криси, с какво ще оправдаеш деянието си, та да не го нарекат хладнокръвно убийство?

— Имам си причини.

— Вярвам ти. Само се надявам да ми дадат законно основание за защита.

— Например?

Добър въпрос. Сигурно и тя беше гледала Бен Газара.

— Самозащита, защита на трето лице, нещастен случай, умопомрачение. За последното ще се наложи да докажем, че в момента на стрелбата не си различавала доброто от злото.

— Доброто от злото — повтори тя. — Ох, как добре ги различавам.

— Позволи ми да те прекъсна на това място — казах аз.

Седяхме на корави дървени столове, изобретени навярно от Торквемада 9 9 Томас де Торквемада (1420–1498) създател на Инквизицията в Испания, прочут с жестоките си присъди. — Б.пр. , в адвокатската стаичка на женския затвор. Криси Бърнхард беше облечена със синя затворническа блуза, хлабав син панталон с ластиче и картонени чехли, каквито дават на затворничките, за да не се пердашат с кожените обувки. Подобен тоалет едва ли някога е излизал по страниците на „Вог“ или „Ел“, но въпреки всичко тя изглеждаше… ами, изглеждаше като излязла напрано от модно списание. Пепеляворусата й коса падаше по раменете. Зелените й очи биха бистри и ясни, без следа от сълзи. Никакъв грим, но кожата й сияеше — истинско чудо под луминесцентните лампи, от които всички изглеждат болни от жълтеница, а някои може наистина да са болни.