Пол Ливайн: Блондинка от Маями

— За шест алигатора на сезон.

— Шест! — изсумтя той. — Как да си изкарам хляба с шест бройки? За една кожа взимам двеста долара, а после разните лъскави магазини в Бар Харбър продават чантичките двайсет пъти по-скъпо.

— Така е, няма правда на тоя свят.

— Verdad 6 6 Истина (исп.). — Б.пр. . Дори да простреляш голям кайман право в окото, часове наред ти се мята из лодката. За да го убиеш, трябва да му натъпчеш тел в гръбнака, а след това газиш до колене в крокодилски лайна.

— Ако ще ме каниш на следващия си лов, забрави!

— Просто ти казвам, че на трудовия човек като мен хич не му е леко.

— Добре де, значи си пролетарий. С колко кожи те спипаха?

— Solamente 7 7 Само (исп.). — Б.пр. петдесет и седем.

— Божичко, ти си бил сериен бракониер.

— Ами, има-няма три дни работа. По това време на годината би трябвало да ги докарам до сто. Чудна работа, ще знаеш. От шест месеца насам блатата непрекъснато спадат.

— Много ясно, че спадат. Сега сме в края на сухия сезон. Изчакай още няколко седмици и ще ти втръсне от дъжд.

— Да, ама тая година сухият сезон не беше чак толкова сух. Има нещо мътно, казвам ти. Алигаторските леговища са пресъхнали. Гладуват, горките, щото рядко се мяркат костенурки и патици, а пък риболовът отиде по дяволите. Обадих се в Службата по водните ресурси и се представих за един от ония смахнат еколози. Рекоха, че щели да проверят, ама нали ги знаеш чиновниците.

Прибрах информацията в едно от затънтените кътчета на паметта си, като се питах дали ще можем да я използваме. Както винаги Роберто бе с една крачка пред мен.

— Та си мислех, Джейк, може пък да съм правил услуга на животинките.

— Като ги гърмиш с карабина в очите ли?

— По-добре, отколкото да пукнат от глад, verdad? Естествен подбор, оцеляване на най-силните. В известен смисъл аз съм мечтател, изпреварил своето време.

Спомних си думите на Чарли за случая с Криси.

— И какво искаш сега, Боби? Условил присъда, порицание или общественополезен труд?

— Не, мамка му! Аз съм герой, по дяволите. Медал трябва да ми дадат.

— Мо-Са-Би — изрече Ръсти Маклийн, натъртвайки на всяка сричка. — „Модели от Саут Бийч“. Хитро измислено, нали?

— Хитро е — съгласих се аз.

Седяхме и кабинета му на третия етаж над Оушън драйв. Сградата беше от трийсетте години, но фасадата бе боядисана в морскозелено с бледорозови ивици. Над прозорците имаше сгъваеми сенници, а по стените на фоайето висяха каменни фризове на тема риба-меч.

В кабинета на Ръсти стените бяха украсени по-скромно с корици на списания, които не помнех да съм разлиствал: „Мондо“ „Грация“, „Еспри“. „Вог“ и „Ел“. На всяка корица имаше хубава млада жена с модни парцалки и деколте, способно да привлече дори човек, който и хабер си няма от мода.

— Стената на славата — обясни Ръсти.

С други думи, неговите преуспели момичета. Върху една корица от „Мари Клер“ разпознах леко нацупените устни на Криси Бърнхард.

През остъклената стена отстрани се виждаше съседното помещение, където една от специалистките на Ръсти — очилата жена на средна възраст с димяща цигара в устата — разговаряше с две хлапачки и майка им. И трите бяха еднакво облечели с плажни блузки, черни миниполи, три четвърти чорапи и бели маратонки с дебели подметки.

— Мамчето живее за дъщеричките — бе подхвърлил Ръсти, когато минахме покрай тях на път към кабинета му. В приемните дни тук гъмжи от девойчета, дето и на пръсти да се изправят пак не достигат метър и шейсет, а вместо скули имат картофено пюре. Ейлин Форд често казваше, че на тоя свят няма фотомодел с къса шия, но никой не се е сетил да го съобщи на майките.

Загледах се към океана отвъд Лумъс Парк. Плажът беше осеян със сини чадъри, а навътре в морето един туристически кораб браздеше тюркоазните води с хиляди щастливци на борда.

— Бива си я гледката, а? — попита Ръсти. После кимна към телескопа, насочен право на изток, към океана. — На плажа покрай Десета улица всичко живо е по монокини. Искаш ли да погледнеш?

— Друг път, Ръсти. Трябва да посетя женския затвор и…

— Бразилките — каза той.

— Какво?

— Те го измислиха. Просто си свалиха горнищата. То и долнищата им не бяха кой знае колко големи. После модата дойде и при нас. За нула време всички тръгнаха по монокини. А тръгнеш ли на север към Холовър, голотията става тотална.

— Ръсти, не смяташ ли, че трябва да поговорим за Криси?

Той сви рамене и смъкна от една лавица дебел албум.