Пол Ливайн - Блондинка от Маями

— Не, сериозно.

— Един мъдър приятел ме е научил, че адвокатската работа прилича на покера. А в покера най-важното е да знаеш кога да свалиш картите. Посъветвах я да се признае за виновна.

— О — въздъхна Криси.

Усетих, че се чуди дали не съм некадърник. Така де, щом всички други го мислят…

Отворих пластмасовите кутии и извадих пръчиците от опаковката.

— Долорес май много те харесва — подхвърли Криси. Вероятно се питаше колко от клиентите ми попадат в затвора.

— На латински името й означава скръб. Знам го от същия онзи мъдър приятел. Доло е изучила трите си деца, а за още десетина улични хлапета се грижи като родна майка. Непоправими гаменчета, дето никой не ги иска. Когато загазят, което се случва често, аз им поемам защитата.

— Безплатно ли?

— От време на време Долорес ме кани на печени ребърца, а може и да услужи на някоя гладна клиентка.

Криси вече ровеше с пръчиците в свинското със зеле и гъби.

— Божичко, колко е вкусно. Знаеш ли каква е храната тук?

— Да, сигурно заселниците на Донър 10 10 Блокирани от снега сред планините на Сиера Невада и останали без храна, въпросните заселници са били принудени да стигнат до човекоядство. — Б.пр. са се хранили по-добре през зимата на 1846 година.

Поседяхме мълчаливо, после отново върнах разговора към темата.

— Значи баща ти беше готов да те заключи…

— А аз бих сторила всичко, за да се измъкна. От имението, от Палм Бийч. Когато един търсач на таланти ме срещна на Уърт Авеню и каза, че мога да стана фотомодел, разправих това на татко, а той изрева; „Та ти си едва на шестнайсет!“ Отговорих му: „Мама се е омъжила за теб на седемнайсет!“

— Добре казано.

— Да, но татко заяви, че едва ли би го направила повторно.

Аз лапнах една оризова кифличка.

— И тогава потегли за Европа.

— Бях хе-е-е-ей толкова наивна. Имах албумче със снимки, направени от едни фотограф любител. Бяха смешни, същинска грозотия. Тъпи, зле осветени снимки на някаква препарирана хлапачка със сплъстена коса, която се мисли за фотомодел.

— Намери ли си работа?

— Не веднага.

Криси махна капачето на чаша горещ чай и отпи една глътка.

— Отнесох албума си в кабинета на един от агентите на голяма парижка агенция. Наричат ги rabatteurs, тоест хора, които разбутват храстите, за да подплашат дивеча. Само че вместо зайци изскачат…

— Млади кандидатки за фотомодели.

— Точно така. Онзи тип беше като излязъл от моден журнал с — тънки мустачки, бяло копринено шалче и похотливи искрици в очите. Разсмя се, промърмори нещо на френски и пак се разсмя. После попита: „Знаеш ли на какво му се вика носиш-гледаш?“ Казвам му: „Да, това е, когато някоя манекенка носи свои снимки на клиента, за да получи работа.“ Тогава той отпусна албума в скута си, разкопча се, извади си парчето и го сложи точно на сгъвката. „Да, но за теб, cherie 11 11 Скъпа (фр.). — Б.пр. , няма да е носиш-гледаш, а носиш-духаш.“

— Тоя тип трябва да е бил съученик на сенатора Пакууд. А ти какво направи?

— Усмихнах се мило, посегнах, сграбчих кориците и захлопнах албума с всичка сила.

— Браво!

— Е, не бях толкова горда, когато парите ми свършиха и взех да гладувам.

— Баща ти не помогна ли?

— Щеше да помогне, ако го бях помолила.

— Но ти не го помоли.

— Дори не му се обадих къде съм.

— Защо?

Тя се загледа в пространството. За миг по лицето й плъзна сянка и зърнах отново онази безпомощна уязвимост. Не съм бял рицар с лъскава броня върху буен жребец. Но ако бях, щях да я грабна, да дръпна юздите и да я отнеса в галоп към омагьосания си замък сред вековни борови гори.

— Тогава не знаех — отговори най-сетне тя, — но сега знам.

Искаше ми се пак да попитам защо, но понякога е по-добре да премълчиш. Знаех, че Криси ще се изплъзне от отговора, затова я оставих да ми разкаже, когато му дойде времето.

— През следващите две години бях по-скоро компаньонка, отколкото фотомодел. Отидох в Милано, за да събера опит и се замесих с щури компании. Figli di papa, тоест таткови синчета с дебели банкови сметки. Някои искат само да се разхождат с хубава мацка; повечето гледат да те изчукат и после да те пробута на някой приятел. Когато започнах работа, живеех в една кооперация пълна с фотомодели. Италианците я наричаха „Принцеса Клиторис“.

— Много мило.

— Ние я наричахме просто „Чукалнята“.

Лапнах парченце свинско с малко ориз. Отвън вече ни зяпаха трима пазачи. Ако имаше завеса, щях да я дръпна. Зад тях към кафенето се точеше върволица затворнички. Сплъстени коси, пожълтели лица. Чудех се как ли би изглеждала Криси след една година зад решетките. Или след двайсет.