Пол Ливайн - Блондинка от Маями

— Веднъж ме изнасилиха — каза тя. — В Париж.

Стана толкова тихо, че чух как изпращя строшената курабийка в юмрука ми.

— Може донякъде и сама да съм си била виновна. Беше на някакъв купон — мексикански наркотърговци, френски тузари и американски манекенки. Голяма комбина, а? Днес дори не си спомням лицето му. Притежаваше някаква скапана фирма за готово облекло и си слагаше брилянтин на косата. Искаше ми се да го убия. Да убия всички ви.

Посегнах и стиснах ръцете й.

— Всички ли?

— Вас, Джейк. Мъжете! Исках да ви избия всичките.

Подкарах вирната стара колесница на юг по шосе номер едно, покрай безбройните закусвални, бензиностанции и магазинчета в Кендал и Перин. Античният двигател бучеше с всичките 2200 кубически сантиметра на моя открит лимоненожълт „Олдсмобил 442“ модел 1968 година. Черен гюрук, четири скорости, четири цилиндъра, двоен ауспух. Като любимата ми система четири-четири-две.

Завих по детелината и минах през овощните градини край Хоумстед, после пак се върнах на старото шосе и навлязох в област Мънроу, където, освен закусвалните се появиха и магазинчета за стръв. Прекосих Кий Ларго, който напоследък губи чара си, но се сдобива с улични задръствания.

Малко след шест вечерта достигнах песъчливия плаж на Исламорада откъм Мексиканския залив и оставих колата на сянка под сана кокосова пална. Звукът на телевизора гърчеше през отворените прозорци — баба Ласитър все още вярва, че климатиците предизвикват артрит. Чарли Ригс седеше в люлеещия се стол на верандата на старата дъсчена къща с островръх тенекиен покрив. Дремеше, притиснал върху гърдите си дебел том със заглавие „Правно-медицинско изследване на смъртните случаи“. Приятни сънища, скъпи Чарли. И без това знаеш книгата наизуст.

Отворих мрежестата врата и влязох. На екрана в хола се караха Том Круз и Джак Никълсън.

— Отговори ли искаш? — крещеше Никълсън с раздразнението на полковник от морската пехота, който не е свикнал да му противоречат.

— Искам истината! — настоя Круз, изтупан в новичка униформа на военен юрист.

— Истината не е лъжица за твоята уста! — сряза го Никълсън от свидетелската скамейка.

— Здрасти, Кип — казах аз на рошавия дванайсетгодишен хлапак, проснат по корем на пода срещу телевизора.

— Здрасти, вуйчо Джейк — измънка момчето, без да откъсва поглед от екрана.

Оттеглих се към кухнята тъкмо когато Никълсън почна да обяснява, че светът бил пълен със стени и трябвало някой да ги охранява. Надвиснала над готварската печка, баба Ласитър кълцаше салатна палма — по нашия край я наричаме блатно зеле в тиган, пътен догоре с цвърчащ бекон. Вероятно местните индианци са научили първите конквистадори да готвят този деликатес. Трябва да питам баба. Сигурно е била тук по онова време.

— Я гледай какво ми е довлякла котката — поздрави ме тя както обикновено.

— Здравей, бабо — казах аз и нарочно я мляснах по бузата.

— Недей да се правиш на интересен — отвърна тя и замахна с дървената лопатка.

Баба беше по къси бежови панталони, планинарски обувки и тениска с надпис: ПРЕДАВАМ СТАРИ ГАДЖЕТА НА ВТОРИЧНИ СУРОВИНИ. Косата й беше съвършено черна, само по средата имаше една бяла ивица като на скункс, но последният, който си бе позволил да намекне за тая прилика, изяде як пердах с харпун по главата.

— Гладен ли си, Джейк? — попита тя. После надникна в тенджерата, където къкреше риба с грах и ориз. Около два килограма пресни жабешки бутчета киснеха в кофа бира на мивката.

— Късно обядвах. Китайска храна. Но няма да ти откажа.

— Китайска храна — изсумтя баба. — Ще ги изсъхнат тестисите от онзи гаден натриев глупоминат. Тя махна с ръка към кофата. — Хайде да ми помогнеш.

Бях израснал в тази къща край бабината престилка, тъй че не се нуждаех от инструкции или повторна покана. Топнах чифт бутчета в паницата с мляко и разбити яйца, овалях ги в брашно и ги пуснах в другия тиган.

— Видях ти снимката във вестника — рече баба и кимна към хладилника. Изрезката наистина висеше там, закрепена с магнитче във формата на рак. Някой майтапчия беше добавил мустаци и шапка, та приличах на злодей от немите филми, отвличащ припаднала хубавица.

— Виждам, че Кип пак си е проявил творческите способности — казах аз.

— Недей да тормозиш детето, Джейк. — Баба надникна в цвърчащия тиган. — И не слагай толкоз брашно! Съсипваш вкуса на жабите.

Изобщо не бях подозирал, че имам сестра, а още по-малко племенник, докато полицията не арестува Кип, задето бе нашарил със спрей фасадата на един киносалон, където в последния момент заменили прожекцията на „Казабланка“ с „Отмъщението на тритоните — 3“. Отървах го от изправителен дом и станах нещо като негов законен настойник, макар да признавам, че и баба помогна доста в това отношение.