Пол Ливайн - Блондинка от Маями

— Напомни ми да не те търся за съдебна заседателка — казах аз.

— Няма и да се навия, освен ако ми осигуриш брачни свиждания с Чарли — намигна ми баба.

— Какво в това брачни? — попита Кип.

— Не те засяга — отвърна сластолюбивата ми баба. После сложи на масата кана с лимонада и с е обърна към мен. — Няма ли кой да му каже на онзи дърт пръч, че вечерята е готова?

Чарли Ригс моментално изникна на прага, разтривайки очи.

— За вечеря ли стана дума? — попита той.

Доктор Лорънс Шейн пръсна струя вода по жилавите зелени листа на храст диво кафе и каза:

— Озеленяване с пустинни растения. Екологично и полезно за почвата.

След броени секунди Шийн завъртя маркуча към едно тамариндово дръвче, обсипано с буйни пурпурни цветове.

— В моя двор не виждате палми, хибискусов жив плет или магнолии, нали?

Въпросът навярно беше подвеждаш, тъй че можех да протестирам, но предпочетох да премълча.

— Те просто гълтат водата. Знаете ли градчето Маналапан?

— Да, в област Палм Бийч. Големи къщи, големи дворове, хотел „Риц-Карлтън“.

— Преди да сложат край на безумието, онова малко градче използваше дневно по две хиляди осемстотин четирийсет и шест литра на глава от населението — предимно за поливане на градини и тревни площи. Представяте ли си?

Стояхме в двора на неговото ранчо в областта Редландс. Миналата нощ бях прекарал изцяло на бабини разноски — спах при нея, ядох при нея и пих от нейното уиски. Само дето не можах да бия Кип на джин-руми. По някое време той ми заяви с леко видоизменен филмов цитат: „Злобни карти играеш, дебелако.“

Сега, в горещото юнско утро, се мъчех да определя колко полезен може да бъде доктор Шийн при защитата на Криси Бърнхард. Той беше слаб, на възраст малко под шейсетте, с бръсната глава и малка козя брадичка. Кой знае защо бях очаквал да носи спортно сако с кожени кръпки на лактите, но го заварих да полива градината си по работен комбинезон и гумени ботуши.

— Знаете какво става с Бискайския водоносен слой, нали? — попита доктор Шийн.

— Нивото на водата спада всяка година.

— А нивото на солта се покачва! Не променим ли навиците си, чака ни катастрофа.

Той направи няколко крачки към къщата и завъртя крана, после врътна още малко, за да не капе. Взе лозарска ножица и сряза няколко сухи листа от цъфналата бугенвилия.

— Вие познавахте семейство Бърнхард, родителите на Криси — опитах се да изместя разговора от екологията към правото.

— Да. Познавам и Криси още от малка.

— Разкажете ми за Криси и баща й.

— Тя не ви ли каза?

— Още не.

— Но вие сигурно подозирате…

— Да, но трябва да го чуя. От вас и от нея.

— Да говоря ли откровено?

— Така е за предпочитане.

— Хари Бърнхард изнасилил Криси, когато била на единайсет години. Извършил неописуемо грозно деяние, наречено кръвосмешение. — Без да ме поглежда, той сряза една суха вейка на бугенвилията с такава ярост, сякаш кастрираше стария Хари. — Продължил да се вмъква в леглото й… о, какво го усуквам, по дяволите! Продължил да чука своята дъщеричка, докато навършила четиринайсет и я заварил с момчето от конюшнята. Нарекъл я мръсна пачавра, казал, че майка й е фригидна, а тя малка курва и тъй нататък.

Опитах да си представя малката Криси, живееща в страх и болка под товара на тази тайна. С голямо усилие запазих професионална безпристрастност. Един адвокат е длъжен да дава на своя клиент ясна, логична мисъл, а не състрадание и емоции.

— През тези години вие често посещавахте техния дом, нали? — попитах аз.

— Да.

— Но изобщо не подозирахте какво върши баща й?

— За жалост не. Естествено, днес, когато погледна назад, виждам нещата съвсем различно. Съвсем невинни гледки, като например Кристина в скута на татко си, изведнъж придобиват зловещи размери. Той я глезеше, ревнуваше я от вниманието на други хора. По онова време просто си мислех, че е прекомерно грижовен, ала това изобщо не беше присъщо за него.

— А какво му беше присъщо? — попитах аз, като си спомних бабиното оплакване: най-напред оплювате жертвата.

— Хари Бърнхард беше корав човек. Безчувствен към Емили, майката на Кристина, която бе толкова чувствителна и изтънчена, колкото той груб и студен. И все пак кой би повярвал, че може да падне толкова ниско, до кръвосмешение… — За момент той млъкна, оставяйки грозната дума да виси между нас, после добави — Признавам, че бях неописуемо изненадан.

Той взе гребло, подравни тора около корените на един кафеен храст и обясни: