Пол Ливайн - Блондинка от Маями

— Минах през цялата въртележка — продължи тя. — Смърках кокаин от стодоларови банкноти в тоалетните, къпех се гола във фонтаните, ходех по купони на арабски шейхове, мотаех се по дискотеки с разни откачалки. Учудващо, но ми потръгна, поне в професионално отношение. Гримът прикриваше тъмните кръгове под очите и разправяха, че съм изглеждала много секси. Пътувах, изкарвах добри пари, но личният ми живот беше убийствено хаотичен.

— Мъжете ли?

— Неподходящи мъже. Женкари, семейни мъже, грубияни, изпаднали артисти, некадърни художници. Сънувах кошмари, мяркаха ми се някакви несъществуващи спомени. Ту дебелеех, ту ставах на вейка, ту пак почвах да се тъпча като прасе. Разпусках се и напълнявах, след това гладувах, за да сваля килограми, изпадах в депресия, боледувах и се превръщах в развалина. Когато бях най-пълна — някъде към петдесет и осем килограма — фотографите ми лепнаха прякора Плът. После отслабнах и ме нарекоха Кости. Накрая комбинираха двете.

— Плът и кости — казах ад.

— Ужасно го мразех тоя прякор. Веднъж, както си вървях по Пето авеню в Ню Йорк, зърнах някакъв смахнат проповедник да крещи и подскача по улицата. Отминах го и продължих към парка, а той търчи подир мен, размахва Библията и реве с пълен глас: „Плът и кости не ще наследят царството господне.“

— Мисля, че беше плът и кръв — казах аз, опитвайки да си припомня библейските поучения на баба.

— Точно това ме стресна. Сякаш знаеше коя съм и казваше, че ще умра, заради греха на плътта си и… знам ли… ще отида в гробищата, а оттам право в ада.

— Но ти успя да се поправиш.

— Нямах избор, иначе трябваше да умра. Няколко месеца по-късно в Париж имах ужасно преживяване с ЛСД. Видях се как скачам от един мост над Сена. И знаеш ли какво? Оказа се самата истина. Бях се качила на парапета и крачех като на модния подиум. Същата седмица съквартирантката ми Пиа умря от свръхдоза хероин. Бях само четирийсет и седем килограма и имах огромни кръгове под очите. Фотографите се избиваха да ме търсят, страшно им допадаше това, което наричаха обречена хубост.

— Какво направи?

— Прибрах се.

— При баща си ли?

— Не. На лечение. Отидох при доктор Шийн. Лорънс Шийн. Навремето той лекуваше майка ми, стана неин приятел, след като с татко вече нямаха какво да си кажат.

Избутах пластмасовите кутии настрани и си записах името. Най-после свидетел.

— Психиатър ли е?

— Да, и то много добър. Той каза, че проблемите ми трябва да се коренят в детството. Разговаряхме, разговаряхме и пак разговаряхме, но не си спомнях нищо мъчително, освен дето веднъж паднах от коня. Той настояваше, че спомените съществуват, но са сублимирани, затова пристъпихме към сеанси под хипноза за възстановяване на паметта.

Разкъсах малкото найлоново пликче и извадих отвътре курабийка с късметче.

— И излезе ли нещо?

— Той хвърли светлина в най-мрачните кътчета, за които дори не подозирах, че съществуват. Всичко си спомних. Толкова съм му задължена.

Тя замълча, но аз не настоях да продължи. Усещах накъде отиваме и ми хрумна, че може да му дължи много повече, отколкото си мисли. Можеше да му дължи доживотен престой зад решетките.

Криси се озърна из голата стаичка.

— Ех, да имаше сега една цигара.

— Какво, Криси? Какво си спомни?

От очите й бликнаха сълзи.

— Татко. Моят татко.

Изчаках, но тя мълчеше.

— Нещо лошо ли ти е сторил?

Никакъв отговор.

— Криси, кажи ми — прошепнах аз. — Изнасилил ли те е?

— Не. Той ме обичаше.

По лицето и течаха сълзи.

— Криси.

— Не!

Ръцете й се кършеха по масата като подплашени змии.

— Криси, довери ми се. Кажи.

Разтърсиха я ридания. Зачаках. Очите и бяха плътно затворени. Тя отпусна глава между ръцете си и продължи да ридае, опитвайки да задържи звука и болката в тръпнещото си тяло. Станах, заобиколих масата и я прегърнах. Сълзите капеха по рамото ми. След малко тя вдигна глава и избърса очи с ръкава на блузата.

— Извинявай. Не мога да говоря. Не сега. Още не съм готова.

Седнах си, погледнах подпухналите и очи и видях същата обречена хубост, която толкова привличала фотографите. Тя поклати глава, сякаш спореше сама със себе си. Аз чаках. Щеше; ми каже; ако не днес, то утре.

— Изглеждаш ужасно — каза Криси след малко с пресилен смях.

После и двамата замълчахме. Дълго седяхме така. В стаята се чуваше само как трака секундната стрелка на стенния часовник. Откъм коридора долетя бръмчене и трясък на електрическа врата.