Знаят как да водят служебна кореспонденция и да пишат докладни записки, но не и как да баламосват съдебните заседатели. А аз им спечелих доста дела и отървах неколцина много опасни лекари.
Физиономията му вече не беше озадачена, а разтревожена.
— Извод от изложението — използвах аз любимия израз на дъртофелниците от фирмата. — През цялата си кариера търся добрите момчета, но досега не съм ги намерил.
Той помълча, сигурно се чудеше дали не съм некадърник. Добре де, и аз си задавах същия въпрос. Винаги предполагам най-лошото. Така си пестя неприятните изненади.
След това нещата се пооправиха. Проверих го. Имаше добра репутация. Напълно законна дейност и нито един съдебен иск досега. Той вероятно също ме провери. Не бях лишаван от адвокатски права, не бях съден или уличаван в нарушения на служебната етика. А единственият ми арест за побой беше станал погрешка — нямах представа, че онзи бил полицай.
И тъй, чакахме нашите dos chicas 3 3 Две мацки (исп.) — Б.пр.
да си напудрят нослетата или да смръкнат нещо в тях, а аз просто не можех да прогоня баналните мисли за предстоящото дело.
— Роджър, дай да си поговорим за утре. Сефало ще извади на показ вдовицата. Днес зърнах с крайчеца на окото си как я зяпаш. Знам, че е жена за милиони, но щом аз те забелязах, докато се бъхтех с онова пиянде Уоткинс, значи и заседателите не са пропуснали да видят. Може да си направят погрешни изводи — че се чувстваш виновен, задето нейният старец се е гътнал. А това е много по-зле, отколкото да си мислят, че я бройкаш.
— Изобщо не съм я бройкал. Сигурно е станало случайно.
— Да бе. Въпросът е там, че нейните показания ще са много опасни. Всички мъже заседатели биха искали да я набарат за задника, а жените — да я закрилят.
— Добре де, разбрах те.
— Радвам се. Не искам да те тревожа, но хубавата вдовица представлява сериозен проблем. Заради нея заседателите може да забравят всичките ни медицински доводи. Забеляза ли как беше облечена днес? Сива копринена рокля и перлена огърлица. Изискано, но скромно.
Солсбъри се разсмя.
— Да я беше видял с вечерна рокля без гръб.
— Аха — рекох аз. Казвам го винаги, когато не знам какво да отговоря. Много исках Солсбъри да поясни какво има предвид, но той млъкна. След малко запитах: — И откога си моден съветник на мисис Кориган?
— А, това ли? Сигурно съм забравил да ти кажа. Когато Филип взе да ме посещава заради болките в крака и гръбнака, постепенно се сприятелихме. В момента нямах сериозна връзка. Двамата бяха младоженци. Канеха ме на гости — коктейли, забави, вечери, понякога бяхме само тримата.
— Значи познаваш мисис Кориган?
— Мелани ли? Естествено.
— Тъй значи, Мелани!
Той ме изгледа, сякаш питаше какво лошо има в това. Поради липса на отговор, аз отново се захванах с паломилята. Всъщност нямаше нищо лошо. Просто се дразнех, че не съм го научил преди процеса.
След малко се зададоха новите ни приятелки. Очите им лъщяха като прожектори, готови да изхвръкнат навън. Измънках някакво извинение на моята кандидатка, която не се разочарова особено и заби хипнотичен поглед в симпатичния доктор. Зарязах ги — двете разгонени дами и човека, който ми бе поверил кариерата си, но не казваше всичко. Питах се, какво ли още е премълчал?
На вратата спрях и се озърнах. Ресторантът вече бе пълен. Галениците на съдбата прииждаха на тумби и изстискваха лимони в мексиканската си бира — най-модното питие за момента, отлежало горе-долу толкова, колкото да заприлича на бира. Мене ако питат, на лимона мястото му е в чая и толкоз.
Жените вече бяха обсадили Роджър Солсбъри от двете страни. Смееха се и тримата. Обърнах им гръб и се помъчих да мисля за показанията на Мелани Кориган, но вместо това из главата ми все се въртяха догадки каква ли тройка ще образуват в леглото.
— Мисис Кориган, обичате ли съпруга си?
— Обичам го. — Кратка пауза, задавено хълцане, тръпка, навлажнени очи, сетне по изящните скули бликна същински тропически порой. — По-точно, обичах го. Много.
Страхотно изпълнение. Тия неща не се изучават в гимназията. Дан Сефало продължи разпита:
— Липсва ли ви?
Отново подвеждащ въпрос, но само пълен глупак би предизвикал гнева на широката публика, прекъсвайки лигавия сериал с осведомителен бюлетин.
— Много ми липсва. Всеки ден. Толкова много неща споделяхме. Понякога чувам шума на кола по алеята и неволно си мисля: може да е Фил.
А може и да е вестникарчето. Божичко, каква мелодрама. Тя погледна към заседателите, сетне бързо извърна очи, сякаш сърцето й се късаше от спомена. От синята кожена чанта изникна дантелена кърпичка и попи сълзите по големите кафяви очи. Над свидетелския подиум надвисна облак от болка, но в цялата зала най-много страдах аз. Всеки въпрос падаше като стрела и всеки отговор ме пронизваше право в сърцето. Вдовицата изглеждаше великолепно. Гъстата червеникава коса беше отметната назад, за да разкрие страданието, изписано по безупречното й лице. И всичко това — в името на правдата плюс няколко милиончета компенсация за душевните терзания от загубената близост, утеха и радост.
Читать дальше