Пол Ливайн - Дълга целувка за сбогом

Съдията се озърна из опустяващата зала и махна с ръка да пристъпим още по-близо. После даде знак на секретарката да се пръждосва.

— Говорихте ли за споразумение, момчета?

Разумен въпрос. Ако успееше да ни разкара сега, можеше да виси на хиподрума чак до края на седмицата.

— Ваша светлост, предложихме да покрием обезщетението със застраховката на моя клиент — отвърнах виновно аз. — Точно милион долара, с друго не разполагаме. Ищецът би трябвало да приеме, така ще спести на съда много време и труд.

Сефало поклати глава.

— Според нашите изчисления само загубите от неосъществени доходи на покойника са над три милиона. Да не говорим за душевните страдания на моята клиентка от загубата на скъпия й съпруг.

Съдията се разсмя.

— Дани, както я гледам тази твоя вдовица, май няма да остане задълго без скъп съпруг.

Браво. Много се радвах да го чуя. Може би и съдебните заседатели си мислеха същото. В такъв случай щяха да ни лепнат само три милиона — предостатъчно, за да докарат горкия доктор до просяшка тояга.

Съдията се облегна назад.

— Добре, момчета. Дайте да караме по същество. Дани, казвай последно колко искаш.

— Две и петстотин. Днес. Без отсрочки. В брой.

Съдията вдигна вежди и плъзна длан по голото си теме.

— Браво бе, Дани! Знаех, че не си поплюваш, ама чак пък толкоз… Джейк, ти какво имаш?

Измъкнах празните си джобове и поклатих глава.

— Милион, Ваша светлост, колкото дава застраховката. Клиентът ми е на частна практика само от пет-шест години. Още изплаща дългове. Добре печели, но засега не е натрупал пари. Няма откъде да плати. Пък и изобщо не е виновен.

— Добре, Джейк, но сега сме в почивка, а през второто полувреме ще ти спукат задника от пердах. Нали виждаш накъде е тръгнала работата?

— Още не е свършило първото, Ваша светлост. Изчакайте да си кажа думата пред съда.

— Добре, точно в един започваме с първия ти свидетел.

Заседанието се прекратява.

Той удари с чукчето и глухият звук отекна под гредите на високия таван. Роджър Солсбъри се захлупи на масата като прострелян.

Побързах към коридора и едва не се врязах в хубавата вдовица. Тя не ме забеляза. Стоеше гърди срещу гърди с някаква друга жена. И двете се зъбеха, пламнали от яд като съдия и прогонен играч. Не познавах новодошлата. Беше без грим, с късо подстригана черна коса, чип нос, смугло лице, джинси и маратонки. Може би последната хубава жена в Маями, носеща очила. Масивните рамки от черупка на костенурка й придаваха професорски вид. Езикът, който държеше обаче, едва ли се чува често в студентските аудитории.

— Ти си безогледна пачавра и долна курва. Тепърва има да видим коя от нас ще изхвръкне на улицата!

Вдовицата присви очи. Вече бяха съвсем сухи. Бълваха огън и жупел.

— Махай се, неблагодарна твар, и до довечера да си изнесеш партакешите, инак скапаните ти дрехи ще плуват в залива.

Дан Сефало пристъпи да ги разтърве.

— Мис Кориган, смятам, че е по-добре да си вървите.

А, мис Кориган! Сладкодумната непозната явно бе дъщерята на Филип Кориган от първия брак. Последвах я по коридора.

— Мога ли да ви помогна? — любезно попитах аз.

Мъчех се да не изглеждам като типичен адвокат лешояд, дебнещ да изкара облаги от чуждото нещастие.

Тя свали очилата и ме огледа свирепо. Очите й имаха цвят на силно кафе. Очевидно днес беше готова да сдъвче всеки срещнат. Измери ме от глава до пети и задържа поглед нейде върху реверите ми. Леко разшири ноздри, сякаш излъчвах зловонни изпарения.

— Вие сте адвокатът на онзи доктор, нали?

Изрече го тъй, сякаш ми се полагаше най-малко доживотен затвор.

— Има такова нещо. Видях да спорите с мисис Кориган и просто се чудех дали не ви трябва помощ…

— Защо? Чукате ли я, или само ви се иска?

Тя отново намести очилата върху вирнатото носле и решително се отправи към асансьорите.

— Първото не, второто да — подвикнах след нея аз.

Върху бюрото ми се трупаха листчета с телефонни известия. Служебна украса.

Мислиш си, че вселената спира, докато живееш в своя мъничък свят, но не е така. Земята продължава да се върти, независимо дали си на съд, на война, или под скалпела. Или в гроба. Върху гладък сатен в махагонов ковчег — като богатия Филип Кориган, или в залива — като някой спиртосан бездомник.

На влизане в кабинета зърнах най-напред изгледа към крайбрежния булевард, сетне камарата съобщения, на които нямаше да отговоря — изобщо нямах намерение да звъня на адвокати, да се срещам с клиенти и да обсъждам нови дела, докато целият ми свят е събран между четирите стени на съдебна зала 6–1. Край листчетата имаше купчинки молби, писма и докладни записки, грижливи подредени по важност и номерирани с квадратчета жълта хартия. Как ли сме живели преди някой гений да изобрети самозалепващите се листчета? Или преди ксерокса? Преди компютъра, факса, клетъчния телефон? Сигурно светът е бил много по-муден. Адвокатите не са имали кабинети на петдесет и два етажа над Бискайския залив, където сервитьори с бели сака предлагат следобеден чай, а хирурзите не са изкарвали по четиристотин хилядарки годишно, премахвайки шипове от коленете или дискови хернии.