Томас Харис - Ханибал

— Тук само създаваш главоболия, Ромула — долетя гласът му от другата страна на паравана. — Кърмачките в затвора са само загуба на време и усилия. Има предостатъчно истински болни хора, за които да се грижат медицинските сестри, и без твоето бебе. Не ти ли става мъчно, когато свърши времето за свиждане?

Какво ли иска? Знаеше кой е — шеф, Pezzo da novanta, копеле деветдесети калибър.

Работата на Ромула беше да разчита всеки знак на улицата, а джебчийството беше последствие. Беше на трийсет и пет, свикнала с несгодите, сетивата й бяха като пипалцата на голяма нощна пеперуда. Този полицай — изучаваше го през паравана — изглежда спретнат, брачна халка, лъснати обувки, живее с жена си, но има добра прислужница — пластмасовата пластинка беше пъхната в яката на ризата му след като е била изгладена. Портфейл в джоба на сакото, ключове в десния преден джоб на панталона, пари в предния ляв, прилежно сгънати, вероятно стегнати с ластик. Онази му работа по средата. Слаб и мъжествен, с леко смачкано ухо и белег на челото от удар. Няма да иска секс — ако това е било намерението му, нямаше да й донесе бебето. Не е кой знае какво, но не е и изпаднал дотам, че да иска секс от затворнички. По-добре да не гледа пълните му с горчивина черни очи, докато бебето суче. Защо изобщо го беше донесъл? Защото иска да й демонстрира силата си, да й покаже, че може да й го отнеме. Какво иска? Информация? Беше готова да му разкаже всичко, което иска да чуе, за петнайсет цигани, които никога не са съществували. Добре, какво ще получа аз? Ще видим. Нека му покажем малко гола плът.

Тя излезе иззад паравана, без да сваля бебето от гърдата си.

— Горещо е — каза. — Ще отвориш ли прозореца?

— Мога да направя нещо повече, Ромула. Мога да отворя вратата. Знаеш го.

Тишина. Отвън се чуват постоянните шумове на Солициано, като непрекъснато тъпо главоболие.

— Кажи ми какво искаш. Някои неща бих направила с удоволствие, но не всичко. — Инстинктът й подсказваше безпогрешно, че ще я уважава повече след това предупреждение.

— Ще правиш, каквото правиш винаги — отвърна Паци. — Този път обаче искам да те хванат.

През деня наблюдаваха входа на Палацо Капони през високия, закрит с щори прозорец на апартамента отсреща — Ромула, една по-възрастна циганка, която й помагаше за бебето, може би братовчедка на Ромула, и Паци, който използваше всяка възможност да излезе от службата.

Дървената ръка, която Ромула използваше в занаята си, чакаше на един стол в съседната стая. Апартаментът беше на учител от близкото училище „Данте Алигиери“, който бе позволил на Паци да го използва през деня. Ромула бе настояла в малкия хладилник да има специален рафт за нея и бебето.

Не се наложи да чакат дълго.

В девет и половина сутринта помощничката на Ромула изсъска от стола край прозореца. Едното крило на масивната врата на двореца отсреща се отвори назад и на нейно място зейна черна бездна.

Появи се човекът, когото във Флоренция наричаха доктор Фел — дребен, строен в тъмните си дрехи, лъскав като норка, докато душеше въздуха от стъпалото и оглеждаше улицата в двете посоки. Натисна няколко бутона, за да активира алармената система, после затвори вратата с голямата дръжка от ковано желязо, достатъчно проядена от ръжда, за да не може от нея да се свалят отпечатъци. Носеше пазарска чанта.

Когато видя доктор Фел за първи път през пролуките на щорите, по-възрастната циганка стисна ръката на Ромула, сякаш да я спре, после я погледна в очите и рязко тръсна глава, без полицаят да забележи.

Паци веднага разбра накъде е тръгнал.

В кофата за боклук бе намерил опаковки от изискания магазин за хранителни стоки „Вера дал 1926“ на Виа Сан Джакопо, близо до моста Санта Тринита. Докторът тръгна в същата посока, докато Ромула се шмугна в костюма си, а Паци продължаваше да гледа през прозореца.

— Ще пазарува храна — отбеляза Паци. Не можеше да се стърпи да не повтори още веднъж инструкциите за Ромула. — Проследи го, Ромула. Изчакай го от тази страна на Понте Векио. Ще го хванеш на връщане с пълната торба. Аз ще съм на половин пряка пред него, така ще видиш първо мен. Ще съм наблизо, така че ако възникне проблем, ако те арестуват, ще се намеся. Ако отиде другаде, върни се тук в апартамента. Ще ти се обадя. Сложи този пропуск на стъклото на някое такси и ще можеш да дойдеш при мен.

— Ваше сиятелство — каза Ромула, като го повиши в сан с присъщата на италианците ироничност, — ако възникне проблем и някой друг ми се притече на помощ, не го закачай. Приятелят ми няма да открадне нищо, само го остави да избяга.