Томас Харис - Ханибал

Madonna! Доктор Фел сменяше рязко посоката — измъкваше се от най-гъстата тълпа и се вливаше в потока от туристи по моста. Не се прибираше у дома. Ромула опита да се пробие път през многолюдието, но не успя да се добере до него. Зърна физиономията на Ньоко — все още беше пред доктора. Гледаше я въпросително. Тя поклати глава и Ньоко го остави да отмине. Нямаше смисъл той да пребърква джобовете му.

Паци изръмжа, сякаш вината бе нейна.

— Връщай се в апартамента! Ще ти се обадя! Нали имаш пропуск за такси за стария град? Върви!

Самият той грабна мотопеда и започна да го бута по Понте Векио над река Арно, мътна като нефрит. Мислеше, че е изпуснал доктора, но не — видя го на другия бряг под колонадата край Лунгарно. Надникна за миг над рамото на някакъв художник, после продължи забързано нататък. Паци реши, че се е отправил към църквата „Санта Кроче“, и продължи да го следва от разстояние през адския трафик.

Църквата „Санта Кроче“, седалище на францисканците. В огромната й вътрешност кънтят осем езика, докато ордите туристи се нижат след ярките чадъри на гидовете си и търсят в сумрака по двеста лири, за да платят осветяването — само за една безценна минута в живота си — на величествените фрески в параклисите, за да ги разгледат.

Ромула влезе през вратата и трябваше да спре край гроба на Микеланджело, докато очите й привикнат към сумрака. Когато установи, че е стъпила върху гроба на пода, прошепна: „Mi dispiace!“ 15 15 Извинете (ит.). — Б.пр. и бързо слезе от плочата. За Ромула тълпата от мъртъвци долу беше също толкова истинска, колкото и хората горе, може би дори по-влиятелна. Беше дъщеря и внучка на гледачки и медиуми, виждаше хората на пода и хората под пода като две групи, разделени от равнината на смъртта. Онези долу, бидейки по-умни и по-стари, имаха всички преимущества според нея.

Озърна се, за да разбере дали не я е видял клисарят — човек с големи предубеждения към циганите, и се прикри край първата колона под закрилата на „Кърмещата Мадона“ на Роселино, докато бебето сучеше от гърдата й. Паци, който дебнеше край гроба на Галилей, я откри там.

Посочи й с брадичка задната част на църквата от другата страна на нефа, където прожектори и забранени фотосветкавици прорязваха като мълнии тъмнината, докато тиктакащите автомати изяждаха монетите от по двеста лири и от време на време по някой австралийски четвърт долар.

Отново и отново Христос се раждаше, предаваха го и гвоздеите се забиваха, когато великите фрески се появяваха в ярката светлина и след това отново потъваха в задушната гъста тъмнина пред бавно пристъпващите поклонници с пътеводители, които не можеха да четат в мрака, а миризмата на пот и тамян се издигаше нагоре, за да се спече в горещината на прожекторите.

Доктор Фел работеше в лявата част на нефа в параклиса Капони. Величественият параклис Капони е в църквата „Санта Феличита“. Този тук, пресъздаден през деветнайсети век, интересуваше доктор Фел, защото чрез реставрацията можеше да надзърне в миналото. Сваляше графитен отпечатък на един надпис върху камък, който беше толкова изтрит, че не се виждаше ясно дори при косо осветление.

Докато го наблюдаваше през малкия си далекоглед, Паци разбра защо докторът е излязъл само с чантата за пазар — държеше инструментите си зад олтара на параклиса. За миг се замисли дали да не освободи Ромула — може би щеше да открие отпечатък по нещата му. Не, докторът беше с памучни ръкавици, за да предпази ръцете си от въглена.

Щеше да е трудно, в най-добрия случай. Техниката на Ромула беше предназначена за улицата, на открито. Циганката биеше на очи и един закоравял престъпник никога не би се изплашил от нея. Докторът най-малко от нея би хукнал да бяга. Не. Ако я хванеше, най-вероятно щеше да я предаде на клисаря, а Паци можеше да се намеси по-късно.

Този човек беше психопат. Ами ако я убие? Ако убие бебето? Паци си зададе два въпроса: щеше ли да се сбие с доктора, ако животът на Ромула е в опасност? Да. А беше ли готов да изложи циганката и детето и на по-малка опасност, за да получи парите? Да.

Просто трябваше да почакат, докато доктор Фел свали ръкавиците си и излезе да обядва. Докато се движеха из нефа, имаха време да разговарят шепнешком. Паци забеляза едно лице сред тълпата.

— Кой те следи, Ромула? По-добре ми кажи. Виждал съм тази физиономия в затвора.

— Това е приятелят ми. Ще му препречи пътя, ако се наложи да бягам. Не знае нищо. И за теб е по-добре. Няма да има нужда да се цапаш.