Томас Харис - Ханибал

За да убият времето, се молиха в няколко от параклисите. Ромула шепнеше на език, който Риналдо Паци не разбираше, а той имаше да се моли за ужасно много неща, сред които брега на залива Чесапийк и нещо друго, за което не бива да се мисли в църква.

Над шумотевицата се разнесе нежното пеене на репетиращия хор.

Звън на камбана и стана време да затворят църквата за обяд. Появиха се клисари с ключове, за да опразнят пълните с монети каси.

Доктор Фел остави работата си и излезе иззад Пиетата на Андреоти в параклиса, свали ръкавиците и си облече сакото. Голяма група японци стояха озадачено пред светилището, останали без монети, все още неразбрали, че трябва да напуснат.

Паци сбута Ромула, без да има нужда. Тя разбра, че е време. Наведе се и целуна бебето по челото, както беше подпряно на дървената ръка.

Докторът приближаваше. Тълпата щеше да го принуди да мине близо до нея и циганката направи три големи крачки, за да го пресрещне, застана пред него, протегна ръка в полезрението му, за да привлече погледа му, целуна върховете на пръстите си и се приготви да остави целувката на бузата му, готова да действа със скритата си ръка.

Светлините блеснаха, защото някой бе намерил монета от двеста лири, и в момента, в който докосна доктор Фел, Ромула погледна лицето му, почувства се засмукана от червените точки в очите му, усети как мощният леден вакуум изсмуква сърцето й и ръката й изведнъж се отдръпна от неговото лице, за да прикрие лицето на бебето, и чу собствения си глас да казва:

— Perdonami, perdonami, signore. 16 16 Извинете, извинете, господине (ит). — Б.пр. — Обърна се и избяга, а докторът остана загледан в нея продължително, докато светлините изгаснаха и той се превърна в силует на фона на свещите от параклиса. После излезе с бързи, леки крачки.

Паци, пребледнял от гняв, завари Ромула, опряна на купела да мие лицето на бебето със светена вода, да мие очите му, защото може би бяха видели доктор Фел. Злостните ругатни останаха неизречени, защото видя ужаса, изписан на лицето й.

В мрака очите й изглеждаха огромни.

— Това е Дяволът — рече тя. — Синът на утрото. Видях го.

— Ще те закарам обратно в затвора — каза Паци.

Ромула погледна лицето на бебето и въздъхна, въздишка толкова дълбока и примирена, че беше ужасно да я чуеш. Свали голямата сребърна гривна и я изми със светената вода.

— Още не — каза след малко.

Ако Риналдо Паци беше решил да изпълни дълга си на офицер от полицията, можеше да задържи доктор Фел и много бързо да установи дали това е Ханибал Лектър. Би могъл за някакъв си половин час да се сдобие със заповед да арестува доктор Фел в Палацо Капони и никаква алармена инсталация не би могла тогава да му попречи. По свое усмотрение щеше да има правото да го задържи, без да му предявява обвинение, толкова дълго, колкото е необходимо, за уточняване на самоличността му.

Снемането на отпечатъци от пръстите му в Квестурата щеше да покаже за около десет минути дали Фел и Лектър са едно и също лице. Пробите с ДНК щяха да потвърдят идентифицирането.

Паци обаче не разполагаше с всички тези средства. След като бе решил да продаде доктор Лектър, той се бе превърнал в ловец на глави, сам и извън закона. Сега не можеше да използва дори информаторите на полицията, защото те нямаше да се поколебаят нито за миг да издадат самия него.

Бавенето го изнервяше, но беше взел решението си. Трябваше да използва проклетите цигани…

— Ньоко ще го направи ли за теб, Ромула? Можеш ли да го намериш?

Бяха в гостната на апартамента на Виа де Барди срещу Палацо Капони, дванайсет часа след провала в катедралата „Санта Кроче“. Ниска настолна лампа осветяваше стаята до височината на кръста. В полумрака отгоре блестяха очите на Паци.

— Сама ще го направя, но без бебето — отвърна Ромула. — Ще трябва да ми дадеш…

— Не. Не бива да те вижда два пъти. Ньоко ще го направи ли заради теб?

Ромула седеше превита в дългата си пъстра рокля, пълните й гърди докосваха бедрата, главата й почти опираше в коленете. Дървената ръка се търкаляше на един стол. В ъгъла седеше по-възрастната циганка, която може би беше братовчедка на Ромула, и държеше бебето на ръце. Пердетата бяха спуснати. През пролуката Паци виждаше слаба светлина, на високите етажи на Палацо Капони.

— Мога да го направя. Мога да си променя външността така, че да не ме познае. Мога да…

— Не.

— Тогава Есмералда.

— Не. — Този глас долетя откъм ъгъла. Възрастната жена се обаждаше за първи път. — Готова съм да се грижа за бебето ти, докато умра, Ромула. Но никога няма да докосна Шейтан.