Томас Харис - Ханибал

По местните новини от Вашингтон видя как пътен полицай глобява Старлинг и как репортери тикат микрофоните си през отворения прозорец на мустанга й. По това време вече според новините Старлинг беше „застрашила сигурността на САЩ“ във връзка със случая „Лектър“.

При вида й кафявите му очи се отвориха широко и в дълбините на зениците му около изображението на лицето й заиграха искрички. Запази лика й непокътнат и съвършен в ума си дълго след като изчезна от екрана на телевизора и после го тласна към един друг образ, образа на Миша, докато двата не се сляха и докато от червеното плазмено ядро на сливането не полетяха искри нагоре, на изток, към нощното небе, за да се понесат със звездите над морето.

Сега, ако вселената се свиеше, ако времето се задвижеше в обратна посока и счупените чаши отново станеха цели, на света щеше да има място и за Миша. Най-стойностното място, известно на доктор Лектър — мястото на Кларис Старлинг. Миша можеше да заеме мястото на Старлинг в света. Ако се стигнеше до това, ако времето се върнеше назад, смъртта на Старлинг щеше да освободи за Миша място, чисто и искрящо като медното корито в градината.

Доктор Лектър паркира пикапа си на една пряка от болницата „Мериленд-Мизерикордия“ и избърса внимателно монетите, преди да ги пусне в паркинг-метъра. Беше с ватиран комбинезон, с каквито работниците се предпазват от студа, и с шапка с голяма козирка, за да се прикрие от камерите на охраната. Влезе през главния вход.

Бяха минали повече от петнайсет години, откакто доктор Лектър за последен път бе идвал в „Мериленд-Мизерикордия“, но основното разпределение в сградата изглеждаше непроменено. Това, че отново виждаше мястото, където бе започнала медицинската му кариера, за него не означаваше нищо. Местата с ограничен достъп горе бяха подновени козметично, но би трябвало да са същите, както по времето, когато практикуваше там — това поне личеше от чертежите на Департамента на строителството.

На входа се сдоби с пропуск за посетители и се качи на етажите за пациенти. Тръгна по коридора, като четеше табелите с имената на пациентите и лекарите по вратите на стаите. Това беше отделението за следоперативно възстановяване — тук попадаха от интензивното отделение след сърдечносъдови или черепни операции.

Човек би могъл да си помисли, че доктор Лектър чете много бавно, защото устните му помръдваха беззвучно и той от време на време проточваше врат като малограмотен простак. След това седна в чакалнята така, че да вижда коридора. Остана там час и половина сред възрастни жени, които споделяха семейни трагедии, и изтърпя някакъв тъп сериал по телевизията. Най-накрая съзря това, което чакаше — лекар със зелени хирургически дрехи обикаляше сам стаите. Трябва да беше… щеше да направи визитация на пациент на… доктор Силвърман. Доктор Лектър стана и се почеса. Взе разпърпан вестник от една масичка и излезе от чакалнята. Две врати по-нататък по коридора имаше друга стая с пациент на доктор Силвърман. Доктор Лектър се вмъкна вътре. Стаята беше полутъмна, пациентът спеше дълбоко, главата и половината му лице бяха превързани. Светло червейче подскачаше в постоянен ритъм на екрана на монитора.

Доктор Лектър бързо свали горните си дрехи и остана по зелени хирургически дрехи. Сложи си болнични чехли, шапка, хирургическа маска и ръкавици. От джоба си извади бял хартиен чувал за отпадъци и го разгъна.

Доктор Силвърман влезе, като говореше с някого през рамо. Щеше ли да го придружава медицинска сестра? Не.

Доктор Лектър взе кошчето за смет и започна да изсипва съдържанието му в чувала, с гръб към вратата.

— Извинете ме, докторе, ще се махна веднага — каза доктор Лектър.

— Няма нищо — отвърна доктор Силвърман и взе болничния картон от таблата на леглото. — Вършете си работата.

— Благодаря — рече доктор Лектър и стовари гумената палка върху тила на хирурга само с едно леко движение на китката и го улови през гърдите, докато се свличаше. Гледката беше удивителна, защото за теглото си беше силен пропорционално на мравката. Отнесе доктор Силвърман в тоалетната на пациента, свали му панталоните и го остави седнал върху клозетната чиния.

Хирургът остана там с увиснала над коленете глава. Доктор Лектър го надигна за момент, колкото да провери зениците му и да откачи от зелената му дреха табелката с името и няколкото титли, удостоверяваща самоличността му. Размени я с пропуска си за посетители, взе стетоскопа му и го окачи на собствения си врат по модерния начин — като преметнато шалче, после сложи на главата си специалните увеличаващи хирургически очила.