Томас Харис - Ханибал

Отби се още веднъж в стерилизационната, за да провери в огледалата дали няма издатини по дрехите. Без да бърза, излезе през люлеещата се врата. Табелата с името умишлено беше закачена наопаки, маската беше на лицето му, очилата спуснати над очите, лещите за увеличение вдигнати, пулсът му седемдесет и две. Разменяше кратки поздрави с другите лекари. След това взе асансьора надолу, без да сваля маската, забил поглед в болничния картон, който бе грабнал напосоки.

Влизащите в болницата може би намираха за странен факта, че не свали хирургическата маска чак до долния край на стълбите, извън обсега на охранителните камери. Минувачите по улицата може би се питаха защо един лекар кара такъв раздрънкан стар пикап.

Някакъв анестезиолог почука нетърпеливо на вратата на хранилището в операционния блок и завари фармацевта все още в безсъзнание. Откриха липсите след още петнайсет минути.

Доктор Силвърман се свести, паднал до тоалетната със свалени панталони. Нямаше спомен да е влизал тук и не знаеше къде се намира. Помисли си, че може да е получил мозъчен удар, малък инсулт, може би вследствие на напъването при ходенето по голяма нужда. Не искаше да се движи, от страх да не освободи съсирек. Леко запълзя по пода, докато не стигна коридора. Изследванията показаха леко сътресение на мозъка.

Преди да се прибере у дома, доктор Лектър спря на още две места. Първото беше фалшива пощенска кутия в покрайнините на Балтимор, за да вземе пакета, поръчан по Интернет от една фирма за погребални принадлежности. Вътре имаше костюм със зашити за сакото риза и вратовръзка, като сакото и ризата бяха сцепени отзад.

Сега оставаше само виното — трябваше да е нещо наистина празнично. Затова се налагаше да отскочи до Анаполис. Щеше да е по-приятно, ако беше с джагуара.

Крендлър беше облечен за бягане в студа, така че, когато Ерик Пикфорд позвъни в дома му в Джорджтаун 26 26 Аристократичен стар жилищен квартал във Вашингтон. — Б.пр. , той трябваше да разкопчае ципа на анцуга си, за да не му стане горещо.

— Ерик, отиди до кафенето и ми се обади от обществен телефон.

— Извинете, но защо, господин Крендлър?

— Направи каквото ти казвам.

Крендлър свали ръкавиците и лентата от главата си и ги метна върху пианото във всекидневната. Започна да свири някаква мелодия с един пръст, докато Пикфорд не му се обади повторно.

— Старлинг разбира от техника, Ерик. Не знаем с какво е оборудвала телефоните си. Не трябва да излагаме на опасност работата на правителството.

— Да, сър. Господин Крендлър, обади ми се Старлинг. Искаше да си вземе растението и други неща… Онова глупаво пиле, дето се накланя, за да пие вода… Освен това обаче ми подсказа нещо полезно. Каза ми да не обръщам внимание на последните цифри от пощенския код при подозрителните абонаменти за списания, ако разликата между тях е три или по-малко, защото доктор Лектър би могъл да използва няколко пощенски кутии, които обаче са близо една до друга.

— И?

— Попаднах на нещо. „Неврофизиологически журнал“ отива на един пощенски код, „Physica Scripta“ и „ICARUS“ на друг. Намират се на около десет мили разстояние. Абонаментите са на различни имена, платени са с ордери.

— Какво е „ICARUS“?

— Международно списание за изследвания на слънчевата система. Преди двайсет години е бил абониран за него. Пощенските кутии са в Балтимор. Списанията обикновено се доставят около десето число на месеца. И още нещо, преди минута ми се обадиха, че са продали бутилка „Шато Ик…“ Как беше…

— Иким. Е, какво от това?

— Скъп магазин за вина в Анаполис. Въведох продажбата в компютъра и се получи съвпадение със списъка „Важни дати“, който състави Старлинг. Рождената й дата. Виното е от годината на раждането й. Купувачът е платил триста двайсет и пет долара в брой за него и…

— Кога стана това? Преди или след като говори със Старлинг?

— След това. Преди минута.

— Значи тя не знае?

— Не. Трябва да се обадя на…

— Чакай малко. Искаш да кажеш, че са ти се обадили заради една продадена бутилка вино?

— Да, сър. Тя има записки тук. По цялото Източно крайбрежие има само три такива бутилки. Предупредила е и тримата търговци. Достойно е за възхищение.

— Кой я е купил? Как е изглеждал?

— Бял мъж, среден на ръст, с брада. Дебело облечен.

— В магазина има ли камери за наблюдение?

— Да, сър. Това беше първият ми въпрос. Казах, че ще изпратим някой да вземе касетата със записа. Още не съм го направил. Продавачът не знаел, че се интересуваме от това, но покупката му се сторила толкова необичайна, че казал на собственика. Собственикът веднага изтичал навън и успял да види купувача… поне мисли, че е купувачът… да се отдалечава със стар пикап. Сив, с менгеме в каросерията. Ако е Лектър, мислите ли, че ще се опита да го изпрати на Старлинг? Най-добре да я предупредим.