Томас Харис - Ханибал

— Ако направя какво?

— Какво има, Барни? Semper Fidelis 25 25 Винаги верен (лат.). — Б.пр. ? Както пише на ръката ти.

— Когато приех да ми плаща, казах, че ще се грижа за него. Докато работя за него, няма да му причиня нищо лошо.

— Не е нужно да правиш каквото и да било… освен медицинските неща след смъртта му. Не мога да го пипна там. Може да се наложи да ми помогнеш за Кордел.

— Ако убиеш Мейсън, ще получиш само една доза — отбеляза Барни.

— Ще имаме пет кубика и дори при сравнително нисък брой живи сперматозоиди ще можем да направим пет опита за оплождане. Можем да го направим и ин витро. Семейството на Джуди е много плодовито.

— Не помисли си, че би могла да купиш Кордел?

— Не мога. Никога няма да спази уговорката. Думата му не струва нищо, така че рано или късно ще ме изпорти. Ще трябва да го очистим.

— Всичко си обмислила.

— Да. Ти, Барни, контролираш стаята на медицинските сестри. Апаратурата следи състоянието му и записва всичко на лента, знае се какво става всяка секунда. Има телевизионна камера, която показва стаята, но без видеозапис. Ние… аз ще мушна ръка под черупката на респиратора и ще блокирам гръдния му кош. Апаратурата ще показва, че респираторът продължава да работи. Когато кръвното налягане и пулсът му започнат да се променят, ти можеш да се втурнеш и да го съживяваш колкото си искаш. С тази малка подробност, че случайно няма да ме забележиш. Просто ще притискам гърдите му, докато умре. Правил си достатъчно аутопсии, Барни. По какво разбират, че има задушаване?

— Кръвоизливи зад клепачите.

— Мейсън няма клепачи.

Беше чела по въпроса и бе свикнала да купува всичко и всички.

Барни я погледна в очите, но с периферното си зрение следеше движенията на чука, когато отговори:

— Не, Марго.

— Ако ти бях дала да ме чукаш, щеше ли да го направиш?

— Не.

— Ако аз те бях начукала, щеше ли да го направиш?

— Не.

— Ако не работеше тук, ако не носеше отговорност за състоянието му, щеше ли да го направиш?

— Сигурно не.

— Това етичност ли е или пъзльовщина?

— Не знам.

— Хайде да се разберем. Уволнен си, Барни.

Той кимна, не особено изненадан.

— И… Барни… — Тя вдигна показалец към устните си. — Шшшшшшт. Дай ми думата си. Нужно ли е да казвам, че мога да те убия и в Калифорния? Нужно ли е?

— Няма защо да се тревожиш. Аз съм този, който трябва да се тревожи — отвърна Барни. — Нямам представа как Мейсън се освобождава от хората си. Може би просто изчезват.

— И ти няма защо да се тревожиш. Ще кажа на Мейсън, че си се разболял от хепатит. Не знаеш кой знае колко за делата му, освен че се опитва да помогне на закона… Пък и той знае, че те държим в ръцете си, така че ще те остави на мира.

Барни се зачуди кой от двамата би бил по-интересен за доктор Лектър като пациент — Мейсън Върджър или сестра му.

Вече се беше мръкнало, когато дългият сребрист камион спря пред обора в „Мъскрат“. Закъсняваха и всички бяха станали раздразнителни.

В началото всичко бе тръгнало добре на летището. Инспекторът подпечата документите за внос на шестнайсетте свине. Беше специалист по свинете, но никога не беше виждал такива животни.

След това Карло Деограчиас надникна в каросерията на камиона. Беше за превоз на живи животни и миришеше на такъв — в процепите между талпите имаше остатъци от множество предишни обитатели. Карло не позволи да разтоварят сандъците. Самолетът чакаше, докато ядосаният шофьор, Карло и Пиеро Фалчоне набавят друг камион за превоз на животни, по-подходящ за сандъци, след това, докато намерят автомивка с парна инсталация и почистят с пара каросерията.

След като стигнаха до портала на имението, последва още една досадна дреболия. Портиерът провери тонажа на камиона и не ги пусна да минат, защото декоративният мост нямало да издържи. Отпрати ги към служебния път през гората. Докато пълзяха последните две мили, клоните на дърветата стържеха по брезента на каросерията.

Карло хареса големия чист обор в „Мъскрат“. Хареса и малкия повдигач, с който внимателно пренесоха сандъците в яслите на понитата.

Когато шофьорът на камиона взе електрическия си остен, за говеда и понечи да изпържи един от глиганите, за да провери доколко дълбоко е упоен, Карло сграбчи инструмента от ръката му и така го изплаши, че онзи не посмя да си поиска остена.

Карло щеше да остави свинете да се съвземат от упойката в полумрака и нямаше да отвори сандъците, преди животните да станат на крака и да възвърнат бдителността си. Боеше се, че тези, които се събудят първи, могат да похапнат от дрогираните сънливци. Когато не дремеха едновременно, всяка полегнала фигура привличаше вниманието им.