Джефри Арчър - Да кажем ли на президента

На вратата се почука.

— За бога, не можем ли да останем сами в собствената си спалня?

— Това не е нашата спалня, а историческо място.

Прислужничката на етажа влезе в стаята, за да провери дали всичко е наред. Смути се. Това бе първата й среща с президента, а той бе гол, с изключение на хавлиената кърпа около кръста.

— Не ми харесва одеколонът на президента Картър, но иначе всичко е отлично.

Прислужничката не знаеше дали да се засмее, или да остане невъзмутима и се усмихна неопределено. Лекият хумор в шегата на президента бе резултат донякъде на напрежение, донякъде на облекчение, че първата важна церемония е останала зад гърба му. Джоан Кенеди се забави с тоалета си за вечерта и Теди, който се бе справил само за дванадесет минути, закрачи из стаята и заповтаря възбудено: „Аз трябва да управлявам Съединените щати. Аз трябва да управлявам Съединените щати“.

— Разбира се, скъпи — обади се Джоан, — но не би ли могъл междувременно да ми вдигнеш ципа?

Двамата слязоха по широката стълба в централния салон и се присъединиха към останалите от клана Кенеди в семейната трапезария. При влизането на президента всички станаха на крака. Не го бяха правили от хиляда деветстотин шейсет и трета.

— Първият бал е в Арсенала на окръг Колумбия и трябва да тръгнем за там незабавно, господин президент; вече сме закъснели — каза Хадли Рот.

Повечето от членовете на семейството не бяха приключили с второто ястие. Роуз Кенеди се усмихна от другия край на масата и махна с ръка на Тед, който излезе с Джоан. Останалата част от вечерта бе хаос — шест бала и двадесет хиляди души, по-голямата част от които не изпитваха никакво съмнение, че президентът дължи успеха си именно на ролята, която бяха изиграли в кампанията му. Президентът бе търпелив и очарователен, а Джоан и новата й рокля от Ив Сен Лоран издържаха цялата вечер. Накрая се прибраха в новия си дом, Пенсилвания авеню №1600. Часът бе 2:30 сутринта.

В спалнята на Линкълн тишината бе нарушена единствено от коментара на Джоан:

— Добре че това се прави само веднъж на четири години и благодаря на Бога, че не може да бъде повече от два пъти в живота ми. — Сети се, че след Айзенхауер нито един президент не бе изкарал два мандата.

Кенеди седна на леглото.

— Не е много удобно, нали? — попита той.

— Линкълн не се е оплаквал — отвърна Джоан.

Президентът бе решил да изгаси лампата, когато видя до нея малкото синьо издание на Йейл на „Юлий Цезар“ от Шекспир.

— Това е част от Овалния кабинет — промърмори той.

Джоан не го чу. Отвори томчето на тридесет и шеста страница и прочете пасажа, който бе подчертал с червено мастило и отбелязал със звездичка:

Президентът загаси лампата.

Америка заспа.

17:45

Ник Стамс искаше да се прибере вкъщи. Работният му ден бе започнал в седем сутринта, а сега вече бе 17:45. Не можеше да си спомни дали бе обядвал или не. Съпругата му, Норма, вечно мърмореше, че не се прибира навреме за вечеря. Опита се да си спомни, откога ли не се бе хранил като хората? Норма още бе в леглото, когато той тръгна за работа в шест и половина сутринта. Децата учеха далеч от дома и единственото й задължение бе да му приготвя вечеря. Ник винаги губеше споровете с нея; ако се бе оказал неудачник, тя би се оплаквала и за това, но, по дяволите, всеки би потвърдил, че кариерата му се развива блестящо — най-младият специален агент, ръководещ регионално бюро на ФБР, а такъв пост не се заема, като се прибираш навреме за вечеря. Във всеки случай, Ник обичаше работата си. Тя бе негова любовница; поне за това жена му трябваше да му бъде благодарна.

Ник Стамс ръководеше бюрото във Вашингтон от девет години. Третото по големина регионално бюро в Америка, въпреки че покриваше най-малка територия — само сто и шейсетте квадратни километра на Вашингтон, окръг Колумбия. Състоеше се от двадесет и две отделения — дванадесет криминални и десет свързани със сигурността.

По дяволите, той поддържаше реда в столицата на света. Естествено, че понякога му се налагаше да закъснее. Но точно тази вечер бе решил да направи специално усилие. Той обожаваше жена си — когато му оставаше време за това, разбира се. Днес щеше да опита да се прибере навреме. Вдигна слушалката на вътрешния телефон и набра номера на координатора на криминалните отделения, Грант Нана.