Джефри Арчър - Да кажем ли на президента

„Да, по дяволите, какъв е проблемът?“, запита се Стамс. Познанията и опитът на Грант струваха повече от дузина стройни, млади, атлетични агенти, които можеха да бъдат открити в канцелариите на Вашингтонското бюро. За стотен път си каза, че ще се занимае с проблема за наднорменото тегло на Нана някой друг ден.

Ник повтори историята на странния грък от медицинския център „Уудро Уилсън“, както му бе разказана от лейтенант Блейк.

— Изпрати двама от твоите хора. Кого предлагаш, Грант?

— Нямам представа. Е, не съвсем, но ако подозираш, че е информатор, естествено не мога да изпратя Аспирина.

„Аспирин“ бе прякорът на най-стария агент, който служеше във Вашингтонското бюро. След двадесет и седем години, прекарани с Хувър, той спазваше стриктно правилата, което създаваше главоболия на мнозина. Трябваше да се пенсионира в края на годината и раздразнението започваше да отстъпва пред носталгията.

— Да, не изпращай Аспирина. Прати двама от младите.

— Колвърт и Андрюз?

— Съгласен — отвърна Стамс. — Незабавно ги инструктирай, а аз все още имам шанс да се прибера навреме за вечеря. Обади ми се, ако случаят се окаже по-особен.

Грант Нана напусна кабинета и Ник отново пожела довиждане на секретарката си с подкупващо изражение. Джули го погледна и му се усмихна равнодушно. Тя бе единственото привлекателно същество във Вашингтонското бюро.

— Нямам нищо против да работя за агент на ФБР, но никога няма да се омъжа за такъв — за пореден път каза тя на малкото огледало в горното чекмедже на бюрото, след като се увери, че Ник Стамс е далеч и няма да я чуе.

Грант Нана се върна в кабинета си, вдигна слушалката на вътрешния телефон и набра криминалното отделение.

— Колвърт и Андрюз при мен.

— Да, сър.

На вратата се почука силно. Влязоха двамата специални агенти. Бари Колвърт бе едър по всички стандарти: 1,98 без обувки, но малцина го бяха виждали бос. Той бе на тридесет и две години и го смятаха за един от най-амбициозните млади служители в криминалния отдел. Беше облечен в тъмнозелено сако, невзрачни панталони и черни кожени обувки с дебели подметки. Кафявата му коса бе късо подстригана и сресана на път. Очилата му, тип авиаторски, бяха единствената отстъпка пред модата от седемдесетте. Винаги оставаше след края на работното време в пет и половина, но не просто защото си пробиваше път към върха на пирамидата. Обичаше работата си и не обичаше никого другиго, смятаха колегите му, или в най-добрия случай чувствата му бяха просто непостоянни. Колвърт бе от Средния запад и бе постъпил във ФБР след дипломирането си като бакалавър по социология в Университета в Индиана и петнайсетседмичен курс в Куантико, в Академията на ФБР.

За разлика от него Марк Андрюз бе един от по-необикновените служители на ФБР. Бе завършил история в Йейл, а след това и право. После бе решил да прекара няколко бурни години, преди да постъпи в адвокатска кантора. Смяташе, че ще му бъде от полза да научи повече за престъпниците и полицията от собствен опит. Разбира се, не бе посочил това като мотив при кандидатстването си в Бюрото — никой не можеше да разглежда ФБР като академичен експеримент. Всъщност Хувър до такава степен го смяташе за професия, че не позволяваше на напуснали агенти да се върнат обратно. Сто и осемдесет сантиметровият Марк Андрюз изглеждаше като дребосък в сравнение с Колвърт. Имаше ведро, красиво лице с ясни сини очи и чуплива коса, толкова дълга, че покриваше яката на ризата му. Той бе на двайсет и осем години — един от най-младите агенти в криминалния отдел. Винаги се обличаше много елегантно и понякога нарушаваше правилата. Веднъж Ник Стамс го видя с червено спортно сако и кафяви панталони — освободи го от дежурство, за да се върне вкъщи и да си облече нещо по-подходящо. Никога не предизвиквай смут в Бюрото! Чарът на Марк го бе спасил от множество неприятности в криминалния отдел, но той преследваше целта си с типичното упорство на възпитаник на елитен университет. Бе самоуверен, но не и нахакан или кариерист. Пазеше в тайна плановете си за бъдещето.

Грант Нана им разказа за уплашения грък, който ги очаквал в „Уудро Уилсън“.

— Черен? — попита Колвърт.

— Не, грък.

Колвърт остана видимо изненадан. Осемдесет процента от жителите на Вашингтон бяха чернокожи, а деветдесет и осем процента от всички арестувани по криминални обвинения също бяха негри. За хората, които добре познаваха Вашингтон, една от причините проникването в „Уотъргейт“ да предизвика подозрения от самото начало — макар и никой да не го призна — бе обстоятелството, че не бяха замесени чернокожи.