Джефри Арчър - Да кажем ли на президента

— Така ли? Почакай, докато проверя името му. Може да е някой луд.

Ник Стамс нареди да го свържат с дежурния офицер.

— Кой е?

— Пол Фредерикс, шефе.

— Пол, извади „кутията с лудите“.

„Кутията с лудите“, както нежно я наричаха в Бюрото, представляваше картотека с формуляри осем на тринадесет сантиметра, съдържащи имената на всички, които обичаха да се обаждат посред нощ с твърдението, че в задния им двор кацнали марсианци или пък че разкрили заговор на ЦРУ за завладяването на света.

След малко специалният агент Пол Фредерикс се върна с „кутията с лудите“.

— Готово, шефе. Как се казва?

— Ангело Казефикис.

— Някой побъркан грък — каза Фредерикс. — Никога не можеш да разчиташ на тези чужденци.

— Гърците не са чужденци — сопна се Стамс. Неговото име, преди да го съкрати, бе Ник Стаматакис. Никога не прости на баща си, лека му пръст, че поамериканчи прекрасната елинска фамилия.

— Извинете, сър. Нито в „кутията с лудите“, нито в списъка на информаторите има такова лице. Споменал ли е име на наш агент, когото познава?

— Не, просто иска да говори с директора на ФБР.

— Че кой не иска?

— Престани да остроумничиш, Пол, или ще дежуриш по-дълго от полагащата ти се една седмица.

Всеки агент на ФБР прекарваше една седмица от годината в отговаряне на среднощни телефонни обаждания, прогонване на марсианци и осуетяване на подли заговори на ЦРУ, при това без да злепоставя Бюрото. Това бе кошмар за всеки агент. Пол Фредерикс затвори телефона. След две седмици дежурство спокойно можеше да запише името си в един от малките формуляри.

— Е, какво смяташ, Дейв? — обърна се Стамс към Блейк, докато отегчено вадеше цигара от дясното чекмедже на бюрото си. — Как ти се стори?

— Говореше нервно и непоследователно. Изпратих при него един от новобранците. Не можа да измъкне нищо, освен че Америка трябвало да го изслуша. Изглеждал много уплашен. Имал огнестрелна рана в крака, от която можело да настъпят усложнения. Инфектирана е; очевидно са минали няколко дни, преди да отиде в болницата.

— При какви обстоятелства е бил ранен?

— Все още не зная. Опитваме се да намерим свидетели, но засега безуспешно, а на Казефикис не може да се вярва.

— Значи иска да говори с ФБР, а? С най-добрите в занаята? — попита Ник Стамс и веднага съжали за думите си, но вече бе късно. Не се опита замаже положението. — Благодаря, лейтенант. Веднага ще наредя някой да се заеме с това и ще те информирам сутринта.

Стамс затвори телефона. Вече бе шест часа — защо се бе обадил? Проклет телефон! Грант Нана би се справил не по-зле и не би направил тази глупава забележка за най-добрите. И без нея между ФБР и вашингтонската полиция имаше достатъчно търкания. Ник повика по интеркома шефа на криминалните отдели.

— Грант.

— Не каза ли, че се прибираш вкъщи?

— Ела за малко в кабинета ми, ако обичаш.

— Веднага, шефе.

Грант Нана се появи след секунди с неизменната си пура в уста. Бе облякъл сако, което правеше единствено когато отиваше в кабинета на Ник.

Нана бе направил добра кариера. Бе роден в Ел Кампо, Тексас, и бе завършил в Бейлър с бакалавърска степен. След това бе завършил право. Като младши агент бе работил в бюрото в Питсбърг, където се бе запознал с бъдещата си съпруга, Бети, стенографка във ФБР. Имаха четирима синове. Всички бяха завършили Политехническия институт във Вирджиния: двама инженери, един лекар и един зъболекар. Нана бе агент повече от тридесет години — с дванадесет повече от Ник. Всъщност, като младши агент Ник му бе подчинен. Нана не му завиждаше; той бе шеф на криминалните секции, обичаше работата си и изпитваше голямо уважение към Ник — както го наричаше, когато оставаха насаме.

— Какъв е проблемът, шефе?

Стамс погледна Нана, който влизаше в кабинета. Забеляза, че сто и осемдесет сантиметровият, петдесет и пет годишен координатор на криминалните секции, който вечно дъвчеше пура, определено не отговаряше на изискванията на ФБР по отношение на теглото си. Мъж, висок сто и осемдесет сантиметра, трябваше да поддържа теглото си между седемдесет и седемдесет и три килограма. Нана се свиваше от страх при наближаването на редовните тримесечни проверки на теглото на всички агенти на ФБР. Многократно го бяха карали да сваля излишните килограми, за да не върши това най-сериозно нарушение на вътрешните правила, особено в ерата на Хувър, когато „подходящ“ означаваше слаб и невзрачен. Като много други добре охранени агенти, Грант разбираше преимуществата на стройната фигура, но смяташе ограниченията на теглото за дискриминационни, когато се отнасят за едри мъжаги като него, особено когато му оставаше само година до пенсия, след промяната в правилника през седемдесет и седма.