Джефри Арчър - Да кажем ли на президента

В мига, в който се ръкува с последния гост и в който изчезна и последното парче от Белия дом, президентът вече бе закъснял с четиридесет и пет минути за парада по случай встъпването му в длъжност. Когато той и придружаващите го застанаха на трибуната пред Белия дом, най-щастливите хора сред двестахилядната тълпа бяха момчетата от почетната стража, стояли мирно в очакване на президента повече от час. Той зае мястото си и парадът започна. Първи премина федералният контингент, след което оркестърът на морската пехота изпълни марш от Соуза и „Бог да благослови Америка“. Последваха платформи с живи картини от всеки щат; някои отбелязваха паметни събития от живота на Кенеди и придаваха по-весела нотка на това важно събитие.

Когато тричасовият парад най-сетне приключи и надолу по булеварда се изгуби и последната униформа, началникът на канцеларията на Кенеди, Еди Мартин, който бе служил като негов административен помощник в Сената, попита президента с какво би желал да се заеме през времето, оставащо до бала.

— Да подпиша всички назначения и да подредя бюрото си за утре — бе незабавният отговор. — Това ще ми отнеме само четири години.

Президентът отиде направо в Белия дом. Докато преминаваше през Южния вход, оркестърът изсвири „Поздрав към командира“. Президентът свали палтото си още по пътя към Овалния кабинет. Настани се уверено зад внушителното бюро от дъб и кожа. Огледа за миг стаята. Бе подредена така, както той бе пожелал. Зад гърба му бе снимката на Джон и Робърт в екипи за футбол. Пред него — преспапие с цитата от Джордж Бърнард Шоу, който Робърт често използваше в речите си: „Някои хора виждат нещата такива каквито са, и се питат защо. Аз мечтая за неща, които никога не са се сбъдвали, и се питам — защо не“. Отляво на Кенеди се намираше флагът на президента, отдясно — знамето на Съединените щати. Средата на бюрото се заемаше от внушителен макет на самолетоносача „Дж. Ф. Кенеди“, изработен от Тед младши от коркови тапи и балсово дърво. В камината горяха въглища. Портретът на Линкълн гледаше от високо новоизбрания президент. Кенеди си спомни как по време на Карибската криза брат му бе погледнал картината и бе казал: „Жалко, че не си с нас в този момент, Ейб“. Отвъд високите прозорци зелените поляни се простираха чак до монумента на Вашингтон. Президентът се усмихна. Беше си у дома.

Взе куп документи и прегледа набързо имената на бъдещите членове на кабинета. Лес Аспин от Уисконсин, Джеръм Уизнър от Масачузетския технологичен институт, Робърт Роса от Ню Йорк, Ричард Лем от Колорадо; над тридесет указа за назначаване. Президентът подписа всеки от тях с размах. Последният бе Ейб Чейс. Президентът нареди указите да бъдат изпратени незабавно в Конгреса. Прессекретарят му взе листата с имената, които щяха да определят историята на Америка през следващите четири години, и каза:

— Благодаря, господин президент.

За първи път Хадли Рот, дългогодишният му прессекретар в Сената, използва това обръщение. Президентът се канеше да го отбележи, когато в кабинета влезе Джоан, за да му напомни, че остава само половин час до семейната вечеря. Президентът прибра златния си „Паркър“ в кожения несесер на бюрото при единайсетте други „Паркър“-а: в Белия дом щяха да бъдат в безопасност.

Президентът побъбри с прессекретаря по пътя към личния си асансьор, който щеше да го отведе до президентския апартамент. Кабината бе толкова малка, че трябваше сам да затвори вратата и да натисне бутона за втория етаж. Запита се какво ли би станало, ако президентът заседне между етажите и не могат да го измъкнат. Но пристигна благополучно, преди да успее да намери задоволително решение.

Прекоси салона и влезе в президентската спалня, сякаш бе прекарал тук целия си живот. В мебелировката доминираше огромното легло с балдахин, на което бяха спали Труман, Кенеди и Джонсън. Двамата с Джоан бяха решили да използват съседната спалня на Първата дама само като дневна.

— Джоан, помниш ли онази картина на Моне в Златния салон, която Джак обичаше толкова много?

— Разбира се, „Утро край Сена“.

— Именно. Да я окачим в тази стая. Знаеш ли, Джими Картър ми каза, че по време на мандата си мога да заемам картини от Националната галерия.

— Чудесно! — възкликна Джоан. — Да поискаме онзи Пикасо, семейството на плажа, от синия му период — мисля, че се наричаше „Трагедията“… Освен това винаги съм искала да притежавам някой Търнър, макар и само за четири години.