Джефри Арчър - Да кажем ли на президента

Тълпата отвън наброяваше сто и петдесет души; петдесет от тях бяха служители на мистър Найт. Икономът помогна на новия президент да облече палтото си, а Флорънс Евънс, прислужничката, помогна на Джоан да нагласи шапката си.

В момента, в който икономът отвори входната врата и подаде на Кенеди копринения цилиндър, тълпата започна да аплодира президента. Х. Стюарт Найт се напрегна леко. Единственото му желание бе двамата с Кенеди да доживеят спокойно до пенсия. На 22 ноември 1963 година той бе младши офицер, но никога нямаше да забрави този ден.

Новоизбраният президент и съпругата му махнаха с ръце на усмихнатите лица край себе си и не забелязаха, че петдесет души въобще не гледат към тях. Челната кола, която винаги се движеше пет минути преди президента, вече проверяваше маршрута към Белия дом. Служителите на Сикрет Сървис наблюдаваха групичките от хора по пътя, някои от които размахваха флагчета. Те се бяха събрали, за да присъстват на церемонията по встъпването в длъжност и да разкажат на внуците си как Едуард Кенеди е станал президент на Съединените щати.

В 10:59 черната лимузина спря безшумно пред Северния вход на Белия дом. Почетната стража от морски пехотинци поздрави петдесет и шест годишния президент Картър, който посрещна Кенеди още на вратата — привилегия, оказвана единствено на гостуващи държавни глави. Президентът поведе приемника си към библиотеката, където щяха да пият кафе заедно с Розалин Картър, вицепрезидента Мондейл със съпругата му и Джоан. Президентът Картър бе облечен в тъмен костюм. Тесните му рамене и тенът на лицето му го караха да изглежда по-млад за годините си, далеч по-млад от новоизбрания президент. Джоан Кенеди бъбреше с Розалин; тя бе прекарала предния понеделник в обиколка из Белия дом, придружена от Първата дама, както би направил всеки бъдещ обитател на тази сграда. Двете жени се бяха разделили като приятелки въпреки предизборната борба, състояла се шест месеца по-рано.

Президентът се оплакваше, че от сега нататък ще трябва да разчита на кулинарните способности на Розалин. „Не е хващала тиган от години, но едно време я биваше. За всеки случай й подарих готварската книга на «Ню Йорк Таймс»; това май е единственото им издание, в което не ме критикуват.“ Кенеди бе неспокоен. Искаше му се срещата да завърши по-скоро, но разбираше, че това са последните мигове на Джими Картър в Белия дом. Затова се престори, че го слуша внимателно; след двадесет години в политиката, маската на лицето му се бе превърнала във втора природа.

Старият и новият президент отделиха един час на проблемите, които бяха разисквали многократно през последните два месеца. Засегнаха важни въпроси, които трябваше да бъдат решени още днес, веднага след края на церемонията.

— Господин президент…

Кенеди трябваше да мисли бързо, за да не би някой да забележи неволното му потрепване в отговор на тези думи.

— … часът е дванайсет и една минута.

Президентът Картър погледна прессекретаря си, стана и поведе новоизбрания президент и съпругата му към стъпалата пред Белия дом. Оркестърът на морската пехота изсвири за последен път „Поздрав за командира“. В един часа щяха да го изпълнят отново, но вече за първи път.

Картър и Кенеди бяха придружени до първата кола от кортежа — черна бронирана лимузина с прозрачен покрив. Говорителят на Белия дом, Тим О’Нийл, и лидерът на мнозинството в Сената, Робърт Бърд, бяха заели местата си в президентския автомобил. Двете коли непосредствено зад лимузината бяха пълни със служители на Сикрет Сървис. Мисис Картър и мисис Кенеди се настаниха в четвъртата кола. Отиващият си и новоизбраният вицепрезидент, Мондейл и Бъмпърс, седнаха в петата лимузина, а съпругите им — в тази зад тях.

Х. Стюарт Найт извършваше още една рутинна проверка. Броят на неговите хора бе нараснал от петдесет на сто. Много скоро, като се имат предвид местната полиция и контингентът на ФБР, те щяха да станат петстотин. „Без да се броят момчетата от ЦРУ“, мрачно си каза Найт. Те, естествено, не го бяха уведомили дали ще присъстват, или не, и дори той не успяваше да ги различи в тълпата. Заслуша се във виковете и аплодисментите на зяпачите, които достигнаха кулминацията си при потеглянето на президентската лимузина към Капитолия.

Четиримата мъже в челната лимузина разговаряха оживено. Мисълта на Кенеди бе някъде другаде. Махаше машинално с ръка на шпалира от хора по Пенсилвания авеню, но си мислеше за един друг кортеж… преди години. Обновеният хотел „Уилърд“, седем правителствени сгради в строеж, редици от къщи, които напомняха индиански скални жилища, новопостроените магазини и ресторанти и широките, потънали в зеленина улици. Сградата, приютила ФБР, все още носеше името на първия му директор — Дж. Едгар Хувър, въпреки многократните опити на някои сенатори да я преименуват. Колко много се бяха променили тези улици за двадесет години. „Двадесетгодишен цикъл“, замисли се той. „Януарска процесия във Вашингтон, ноемврийски кортеж в Далас, януарска процесия във Вашингтон…“