Джефри Арчър - Да кажем ли на президента

— Стая 244. Читалнята на библиотеката по право.

— Как да стигна дотам?

— Върнете се покрай картотеките, минете в другото крило на сградата и се качете на втория етаж.

Марк откри библиотеката по право — бяла правоъгълна стая с три реда лавици от лявата страна. След като попита друга служителка, той откри „Архив на Конгреса“ на един от тъмнокафявите рафтове покрай стената отдясно. Отнесе подвързания том от двадесет и четвърти февруари хиляда деветстотин осемдесет и трета година до продълговата празна маса и се зае с досадното му четене.

След като прелисти за половин час резюмето за сенатските дела, Марк разбра, че има късмет. Мнозина сенатори явно бяха напуснали Вашингтон за уикенда, тъй като проверката на списъците от двадесет и четвърти февруари разкриваше, че броят на сенаторите, присъствали в залата, не е надвишавал шестдесет. А гласуваните закони бяха достатъчно важни, за да изискат присъствието на всички сенатори, които биха могли да са се скрили в потайните местенца в Сената или в града. След като задраска онези, отбелязани от шефовете на парламентарните групи като „отсъстващи по болест“ или „отсъстващи по уважителна причина“, и добави онези, които бяха „задържани по служебни причини“, останаха шестдесет и двама сенатори, които на двадесет и четвърти февруари са били във Вашингтон. После отново провери останалите тридесет и осем един по един — продължителна и изтощителна работа. В този ден всеки от тях поради някаква причина бе отсъствал от Вашингтон. Погледна часовника си: 12:15. Не можеше да отдели време за обяд.

12:30

Пристигнаха трима мъже. Не си приличаха; единствено любовта им към парите би могла да ги събере в една стая. Първият се казваше Тони. Използваше толкова много имена, че никой не знаеше истинското, освен, може би, майка му. Тя обаче не го бе виждала цели двадесет години, откакто бе напуснал Сицилия, за да отиде при баща си в Щатите. Съпругът й я бе напуснал преди още двадесет години; цикълът се повтаряше.

Досието на Тони във ФБР го описваше като висок един и седемдесет и три, тежък седемдесет и пет килограма, черна коса, правилен нос, кафяви очи, без отличителни белези, арестуван и обвинен веднъж във връзка с банков обир; първо престъпление — две години затвор. Това, което досието не казваше, бе, че Тони е великолепен шофьор. Бе го доказал вчера и ако онзи глупав немец не бе сгрешил, сега в стаята щеше да има четирима души вместо трима. Беше предупредил шефа: „Германците ги бива да правят коли, но не и да ги карат“. Шефът не го бе послушал; затова полицията извади немеца от дъното на Потомак. Следващия път ще използват Марио, братовчеда на Тони. Така поне в екипа им щеше да има още един свестен човек. Не можеше да се разчита само на бившето ченге и на дребния японец, който не си отваря устата.

Тони погледна Ксан Тха Хук, който никога не говореше, освен ако не го попитат. Всъщност той бе виетнамец, но емигрирал в Япония през 1973. Всеки щеше да запомни името му, ако бе участвал на олимпиадата в Монреал, защото никой не можеше да му отнеме златния медал в стрелбата с пушка. Ксан обаче вече бе намислил какво да прави, затова се представи посредствено и напусна японския олимпийски отбор. Треньорът му поиска обяснение, но безуспешно. За Тони Ксан си оставаше „проклетият японец“, макар и с нежелание да си признаваше, че не познава друг, който да може да изстреля десет от десет изстрела в квадрат със страна осем сантиметра, на разстояние осемстотин метра. Размерите на челото на Кенеди.

Японецът седеше неподвижно и го гледаше. Видът на Ксан бе негово предимство. Никой не можеше да предположи, че дребничкият — висок един и петдесет и осем и тежък петдесет килограма — Ксан е невероятен стрелец. Повечето хора свързват думата „стрелец“ с непохватни каубои или европейци с изпити лица. Ако някой ви кажеше, че той е хладнокръвен убиец, щяхте да предположите, че действа с ръце — с гарота или с нунчаку, или дори с отрова. Измежду тримата Ксан бе единственият, който някога е бил женен — за добра, кротка жена, която му родила близначки, докато един ден мръсните американци убили и трите. Ксан бе стоял край жестоко обезобразените тела на жена си и на дъщерите си и не бе проронил нито сълза. До този момент бе подкрепял американците, но тогава в тиха мъка се бе заклел да отмъсти. Бе избягал в Япония и там, две години след падането на Сайгон, бе живял незабележимо; бе работил в китайски ресторант и бе участвал в американската правителствена програма за подпомагане на виетнамските бежанци. После бе предложил помощта си на някои от старите си познати от виетнамското разузнаване. Американското присъствие в Азия бе сведено до минимум, комунистите се нуждаеха не от убийци, а от специалисти, така че много съжаляваха, но нямаха работа за него. Ксан започна да действа в Япония на свободна практика. През 1974-та получи гражданство и паспорт и започна да гради новата си кариера.