Джефри Арчър - Да кажем ли на президента

— Да открия имената на детективите от отдел „Убийства“.

— Правилно. Запиши си следното: провери имената на всички служители и посетители на болницата, както и на всички други лица, които са се доближавали до стая 4308 непосредствено преди убийството. Провери имената на убитите в Националния център за криминална информация и във ФБР за каквато и да било информация, свързана с тях. Вземи отпечатъци от всички дежурни, посетители и всички останали, които са се доближавали до стая 4308, както и до мъртвите. Това е нужно както с цел елиминиране, така и за идентифициране на заподозрения. Ако не откриеш Стамс и Колвърт, ще се срещнем в осем и половина сутринта в кабинета ми. Ако през нощта изникне нещо, позвъни ми тук или вкъщи. Не се притеснявай. След единайсет и половина ще си бъда у дома. Ако ми се обадиш, използвай кодово име — чакай да помисля — Юлий, да се надяваме, че не е пророческо, и ми съобщи своя телефон. Използвай уличен автомат и аз веднага ще ти позвъня. Не ме безпокой преди седем и петнайсет сутринта, освен ако наистина е важно. Ясно ли е?

— Да, сър.

— Добре. Време е да се върна на масата.

Марк стана, готов да си тръгне. Директорът постави ръка на рамото му.

— Не се притеснявай, млади човече. От време на време се случват такива неща и ти постъпи правилно. Прояви самообладание в отвратителна ситуация. А сега, залавяй се за работа.

— Да, сър.

Марк почувства облекчение, че някой друг разбира състоянието му; някой друг, далеч по-силен от него, го подкрепяше. По пътя към Бюрото, той се обади по радиотелефона.

— WFO 180. Някакви новини от мистър Стамс?

— Не още, WFO 180, но ще продължа опитите.

Когато Марк пристигна, Аспирина все още бе там. Едва ли би могъл да си представи, че Марк току-що бе разговарял с директора на ФБР. Аспирина се бе срещал с четирима директори, но само на коктейли и никой от тях не би си спомнил името му.

— Край на тревогата, а, синко?

— Да — излъга Марк. — Стамс или Колвърт да са се обаждали? — Опита се гласът му да звучи спокойно.

— Не, трябва да са се замотали някъде. Не се притеснявай. Агънцата сами ще намерят пътя към кошарата.

Марк не се притесняваше. Отиде в кабинета си и позвъни на Поли. Тя не бе успяла да се свърже с двамата агенти. По първи канал се чувало само бръмчене. Андрюз позвъни на Норма Стамс. Отново никакви новини. Мисис Стамс попита дали не се е случило нещо.

— Не, нищо. — Нова лъжа. Дали не прозвуча прекалено безгрижно? — Просто не можем да открием в кой бар се е отбил.

Тя се засмя, но знаеше, че Ник рядко влиза в барове.

Марк позвъни на Колвърт, отново никакъв отговор. Чувстваше, че нещо не е наред. Но какво точно, не знаеше. Добре поне че директорът бе тук, а той знаеше всичко. Погледна часовника си: 11:15. Какво се бе случило тази вечер? И какво още щеше да се случи? 11:15. Какво трябваше да направи? По дяволите! Бе убедил едно красиво момиче да вечеря с него. Отново взе телефона. Поне тя трябва да е на сигурно място, у дома си.

— Ало.

— Здравей, Елизабет. Марк Андрюз е. Искрено съжалявам, че не успях да дойда. Случи се нещо, което е извън моя контрол.

Напрежението в гласа му бе очевидно.

— Не се притеснявай — весело отвърна тя. — Нали ме предупреди, че на теб не може да се разчита.

— Надявам се, че уговорката остава за друга вечер. Вероятно сутринта всичко ще бъде наред. Възможно е да се видим тогава.

— Сутринта? Ако имаш предвид болницата, утре не съм на работа.

Марк се поколеба. Бързо обмисли какво да каже.

— Ами, така може би е най-добре. Страхувам се, че новините са лоши. Казефикис и съседът му по легло бяха убити тази вечер. Полицията разследва случая, но нямаме за какво да се заловим.

— Убити? И двамата? Защо? Кой? Не са убили Казефикис без причина, нали? — Порой от думи. — Какво става, за бога? Не, не ми отговаряй. И без това няма да ми кажеш истината.

— Не бих си губил времето да те лъжа, Елизабет. Виж, днес вече го направих и ти дължа една голяма пържола за това, че ти провалих вечерта. Мога ли да ти се обадя тези дни?

— С удоволствие. Освен това убийството разваля апетита. Надявам се да заловите престъпниците. В „Уудро Уилсън“ се сблъскваме с последиците от насилието, но обикновено оставаме незасегнати от него.

— Зная. Съжалявам, че си забъркана в това. Лека нощ, красавице. Приятни сънища.

— И на теб, Марк. Ако ти остане време за сън.

Марк затвори телефона и върху него с цялата си тежест се стовариха събитията от изминалия ден. А сега какво? Не можеше да направи нищо преди осем и половина, освен да поддържа връзка по радиотелефона, докато се прибере у дома. Нямаше смисъл да стои тук и да гледа през прозореца, да се чувства безпомощен, съсипан, самотен. Отиде при Аспирина, каза му, че се прибира вкъщи и ще се обажда на всеки петнадесет минути, защото все още няма търпение да разговаря със Стамс и Колвърт. Аспирина дори не го погледна.