Джефри Арчър - Да кажем ли на президента

Медицинският персонал чакаше нетърпеливо; щяха да чакат още дълго. Предишната паника сега бе заменена от делова шетня. Марк не знаеше какво да прави. Къде бе Стамс? Къде бе Колвърт? Къде, по дяволите, са всички?

Върна се при полицая, който обясняваше подробно защо никой не трябва да влиза в стаята… Не изглеждаха много убедени, но чакаха. Марк му каза, че отива във ФБР. И този път скри защо Казефикис бе толкова важен. Полицаят смяташе, че всичко е под контрол. Групата от отдел „Убийства“ щеше да пристигне всеки момент. Каза на Марк, че по-късно ще пожелаят да разговарят с него. Марк си тръгна.

Когато седна в колата си, извади от жабката червената лампа и я постави на покрива. Включи я. Връщаше се в Бюрото с максимална скорост, при хора, които познаваше, при реалността, при хора, които щяха да разнищят този кошмар.

Марк включи радиостанцията.

— Тук WFO 180. Моля, открийте мистър Стамс и мистър Колвърт. Спешно е. Веднага се връщам в Бюрото.

— Да, мистър Андрюз.

— WFO 180, край на предаването.

Дванадесет минути по-късно той паркира колата си пред Вашингтонското бюро на ФБР. Втурна се към асансьора. Качи се на своя етаж и изхвърча от кабината.

— Аспирин, Аспирин! Кой, по дяволите, е дежурен тази вечер?

— Само аз. Съвсем сам съм — отвърна Аспирина, като го погледна отегчено иззад очилата си. — Какво става?

— Къде е Стамс? Къде е Колвърт?

— Тръгнаха си преди час.

Мили боже, какво да прави сега? Не можеше да се довери на Аспирина, но в момента той бе единственият, с когото можеше да се посъветва. И въпреки че Стамс му бе наредил да не говори с никого преди срещата с директора, обстоятелствата бяха критични. Нямаше да го посвети в никакви подробности, просто щеше да провери какво би направил един човек на Хувър.

— Трябва да открия Стамс и Колвърт, където и да са. Някакви идеи?

— Ами, най-напред опита ли по радиотелефона?

— Помолих Поли да провери. Пак ще я попитам.

Марк се свърза бързо с нея.

— Поли, откри ли мистър Стамс и мистър Колвърт?

— Опитвам се, сър.

Чакането му се стори безкрайно.

— Какво става, Поли, какво става?

— Опитвам се, сър. Чувам само шум.

— Опитай първи, втори, трети, четвърти. Опитай всеки канал.

— Да, сър. Но не мога да търся и на четирите едновременно.

Марк осъзна, че изпада в паника. Време бе да седне и да се успокои. Не бе настъпил краят на света… всъщност, дали пък не?

— Няма ги на първи, сър. Нито на втори. По това време едва ли ще бъдат на трети или на четвърти. Те са на път за вкъщи.

— Не ме интересува къде отиват. Просто ги намери. Опитай отново.

— Добре, добре.

Тя опита на трети. Опита на четвърти. Нямаше право да използва кодовете за пети и шести. Марк погледна Аспирина. Дежурният офицер можеше да използва тези кодове.

— Случаят е спешен — кълна ти се, че е спешен.

Аспирина каза на Поли да опита на пети и на шести. Пети и шести са общонационални. Познати са с инициалите КГБ. Агентите на ФБР винаги се забавляваха, когато някой от кодовете за свръзка се наричаше КГБ. Но точно в този момент това не бе никак смешно. Не получиха отговор и по КГБ 5. Опитаха с КГБ 6 — пак нищо. А сега какво, мили боже, какво? Какво да прави? Аспирина го погледна въпросително, но всъщност не искаше да се забърква.

— Запомни, момче, П-С-3. Това е девизът ми — П-С-3.

— Като си пазиш задника, няма да ми помогнеш да открия мистър Стамс — каза Марк, който се мъчеше да запази спокойствие. — Няма значение, Аспирин, върни се при кръстословицата си.

Марк го заряза и отиде в мъжката тоалетна. Събра шепи под чешмата и си изплакна устата. Върна се в криминалния отдел, седна и започна да брои бавно до десет. Трябваше да реши какво да прави и да го направи, пък да става каквото ще. Вероятно със Стамс и Колвърт се бе случило нещо. Знаеше, че нещо се бе случило и с чернокожия пощальон, и с гърка. Може би трябваше да се свърже с директора, макар това да бе необичайна стъпка. Агент с неговия ранг, едва с двегодишна служба, не можеше да се обади на директора ей така. Във всеки случай трябваше да присъства на срещата, която Стамс бе уговорил за десет и половина. Десет и половина сутринта. Дотогава имаше много време. Повече от дванадесет часа, през които не знаеше какво да прави. Да пази тайната, която му бе наредено да не споделя с никого. Да крие информация, която да не разкрива на никой друг.

Телефонът иззвъня и той чу гласа на Поли. Помоли се това да бъде Стамс, но Бог не чу молитвите му.

— Хей, Марк, още ли си там? Обаждат се от отдел „Убийства“. Капитан Хоуган иска да говори с теб.