Джефри Арчър - Да кажем ли на президента

Аспирина се намуси: младите агенти все се престарават. По времето на Дж. Е. Хувър това не можеше да се случи. Не би трябвало да се случва и сега. Е, оставаше му една година до пенсия. Отново се зае с кръстословицата. Седем отвесно, шест букви: хора, препитаващи се с пиратство. Аспирина се замисли.

Марк Андрюз също мислеше. Влезе забързано в асансьора, излезе на улицата, качи се в колата и се понесе с пълна газ към Арлингтън. Насочи се по Ийст Бейсин Драйв към Индипендънс авеню и мина покрай мемориала на Линкълн, за да излезе на Мемориал бридж. Караше с максимална скорост, ругаеше хората, които пресичаха спокойно улиците в тази топла приятна вечер, които просто вървяха нанякъде и не обръщаха внимание на червената лампа, поставена на покрива на колата. Къде беше Стамс? Къде беше Бари? Какво, по дяволите, ставаше? Дали директорът ще го сметне за луд?

Пресече Мемориал бридж и пое по „Джордж Вашингтон“. Задръстване. Не можеше да помръдне нито на сантиметър. Вероятно катастрофа. Проклета катастрофа точно сега. Само това му липсваше. Повечето хора мислеха, че е от полицията, и му правеха път. Накрая стигна до полицейските коли и линейки. Приближи го млад полицай.

— От екипа ли сте?

— Не. ФБР. Трябва да стигна до Арлингтън. Спешно е!

Показа служебната си карта. Полицаят му направи път.

Марк се измъкна от мястото на катастрофата. Проклета катастрофа! По-нататък шосето бе чисто. След петнадесет минути спря на Еджууд стрийт, 2942. Последен разговор по радиотелефона с Поли от Вашингтонското бюро. Нищо, нито Стамс, нито Колвърт се бяха обаждали.

Марк изскочи от колата. Преди да успее да направи дори една крачка, бе спрян от агент на Сикрет Сървис. Марк показа служебната си карта и каза, че има среща с директора на ФБР. Агентът любезно го помоли да изчака в колата. След кратка консултация на вратата Марк бе въведен в малка стая, която очевидно служеше за кабинет. Директорът влезе. Марк стана.

— Добър вечер, господин директор.

— Добър вечер, Андрюз. Прекъсна много важна вечеря. Надявам се, че знаеш какво вършиш?

Директорът се държеше хладно и грубо, явно ядосан, че е извикан на среща с непознат млад агент.

Марк разказа цялата история от първата среща със Стамс до решението му да не уведомява никого. Лицето на директора остана невъзмутимо през цялото време. Единственото, което Андрюз си мислеше, бе: „Сбърках. Трябваше да продължа да търся Стамс и Колвърт. Сигурно вече са се прибрали по домовете си“. Капчици пот се появиха по челото му. Вероятно това бе последният му ден във ФБР. Остана изненадан от първите думи на директора.

— Постъпил си правилно, Андрюз. На твое място бих направил същото. Трябва доста кураж, за да се срещнеш с мен по този начин. — Изгледа го строго. — Сигурен ли си, че само Стамс, Колвърт, ти и аз знаем всички подробности за случилото се тази вечер? Никой от Сикрет Сървис или от Вашингтонското полицейско управление?

— Точно така, сър, само ние, четиримата.

— И вие тримата имате среща с мен в десет и половина сутринта?

— Да, сър.

— Добре. Запиши си го в картончето.

„Картончето“, както го наричаха във ФБР, бе малко, десет на пет сантиметра, в което можеше да си записваш всичко и да го държиш в дланта си. Марк извади едно от вътрешния джоб на сакото си.

— Записал ли си телефона на главния прокурор?

— Да, сър.

— Домашният ми телефон е: 721–4069. Запомни ги и ги унищожи. А сега слушай. Върни се в Бюрото. Потърси отново Стамс и Колвърт. Обади се в моргата, в болниците, в пътната полиция. Ако не успееш да ги откриеш, ще се срещнем в осем и половина сутринта, а не в десет и половина. Това, първо. Второ, дай ми имената на детективите от отдел „Убийства“, които работят по случая. Не си им казал причината, поради която си отишъл да видиш Казефикис, нали?

— Не, сър.

— Добре.

Главният прокурор надникна в стаята.

— Всичко наред ли е, Халт?

— Да, благодаря, Мериън. Мисля, че не се познавате с агент Андрюз от Вашингтонското бюро.

— Не. Много ми е приятно, мистър Андрюз.

— Добър вечер, мадам.

— Ще се забавиш ли, Халт?

— Не, ще се върна, след като инструктирам Андрюз.

— Нещо сериозно ли е?

— Не, не се притеснявай.

Очевидно директорът бе решил да запази историята в тайна, докато самият той не я разгадае.

— Докъде бях стигнал?

— Казахте да се върна във Вашингтонското бюро и да потърся Стамс и Колвърт.

— Да.

— Да позвъня в моргата, в болниците и в пътната полиция.

— Точно така.