Джефри Арчър - Да кажем ли на президента

— А вие кой сте? — попита тя.

— Специален агент Марк Андрюз, ФБР.

Извади машинално портфейла си и се легитимира.

— Така ли ще стоим и ще гледаме, или ще ми позволите да направя нещо?

— Едва след като полицията завърши огледа и даде разрешение. Да излезем оттук.

Марк мина покрай нея и бутна вратата с рамо, без да докосва нищо с ръка.

Излязоха в коридора.

Марк нареди на доктор Делгадо да стои пред вратата и да не пуска никого, докато той отиде да се обади в полицията.

Тя кимна неохотно.

Марк отиде до автомата; две десетачета; набра Вашингтонското полицейско управление и поиска да го свържат с лейтенант Блейк.

— Лейтенант Блейк си отиде преди час. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Кога ще изпратите охрана на стая 4308 в медицинския център „Уудро Уилсън“?

— Кой се обажда?

— Андрюз, ФБР. — Марк повтори подробностите за двойното убийство.

— Нашият човек трябваше вече да е там. Тръгна преди половин час. Веднага ще съобщя на отдел „Убийства“.

— Вече го направих — отвърна рязко Андрюз.

Той затвори телефона и се строполи на най-близкия стол. Сега коридорът бе изпълнен с бели престилки. Пред стая 4308 бяха оставени две носилки на колела. Всички бяха в очакване. Какво трябваше да направи?

Още две десетачета; набра домашния телефон на Ник Стамс. Защо не вдига? Накрая се обади женски глас.

„Не трябва да показвам, че съм разтревожен“, помисли си той, подпрял се на телефонната кабина.

— Добър вечер, мисис Стамс. Обажда се Марк Андрюз. Мога ли да разговарям със съпруга ви?

Спокоен глас, без никаква следа от стрес.

— Съжалявам, Ник не е у дома, Марк. Върна се в службата преди около два часа. Странно, каза, че има среща с теб и с Бари Колвърт.

— Да, видяхме се, но той си тръгна преди около четиридесет минути.

— Ами още не е пристигнал. Едва бе седнал да вечеря, когато каза, че излиза, и ще се върне бързо. Нямам представа къде е. Може да се е върнал в Бюрото. Защо не го потърсиш там?

— Да, разбира се. Извинете за безпокойството.

Марк затвори телефона и се огледа, за да провери дали някой не е влязъл в стая 4308. Никой. Пусна още две десетачета и позвъни в Бюрото. Поли беше дежурна.

— Марк Андрюз е. Свържи ме, моля те, с мистър Стамс. Спешно е.

— Мистър Стамс и специален агент Колвърт излязоха преди четиридесет и пет минути — мисля, че тръгнаха за вкъщи, мистър Андрюз.

— Не може да бъде. Не може да бъде.

— Така е, сър. Видях ги да си тръгват.

— Можеш ли да провериш, за всеки случай?

— Разбира се, мистър Андрюз.

На Марк му се стори, че чака цяла вечност. Какво трябва да направи? Сам е, къде са останалите? Какво трябва да направи? Божичко, подобна ситуация не влизаше в учебната програма на Академията — агентите на ФБР трябваше да пристигат до двадесет и четири часа след престъплението, а не по време на извършването му.

— Никой не отговаря, мистър Андрюз.

— Благодаря, Поли.

Марк отчаяно вдигна поглед към тавана, сякаш търсеше съвет. Наредено му бе да не съобщава на никого за събитията от тази вечер, да не казва нито дума при каквито и да било обстоятелства преди срещата с директора. Трябва да намери Стамс; трябва да намери Колвърт. Трябва да намери някой, с когото да разговаря. Две десетачета. Позвъни на Бари Колвърт. Телефонът звънеше ли, звънеше. Никакъв отговор от ергенското му жилище. Същите две десетачета. Отново се обади на Норма Стамс.

— Мисис Стамс, Марк Андрюз е. Извинете, че отново ви безпокоя. Веднага щом съпругът ви и мистър Колвърт пристигнат, моля, предайте им да ми се обадят в „Уудро Уилсън“.

— Добре, ще предам на Ник веднага щом се върне. Сигурно са се отбили някъде по пътя.

— Да, разбира се, не се сетих за това. Аз вероятно ще се върна в управлението, след като пристигнат от полицията. Ще ме намерят там. Благодаря ви, мисис Стамс.

Марк затвори телефона.

Точно в този момент се появи полицаят. Крачеше наперено по вече оживения коридор с роман на Ед Макбейн под мишница. Марк реши да го наругае за закъснението му, но се отказа — нямаше смисъл. След дъжд — качулка. Отново му прилоша. Дръпна младичкия полицай настрана и го информира накратко за убийствата. Не му обясни защо двамата мъже бяха толкова важни, а само какво се бе случило. Нареди му да уведоми шефа си и да му съобщи, че от отдел „Убийства“ вече са тръгнали за насам. Полицаят се обади на дежурния офицер и докладва с безизразен глас. Вашингтонската полиция разследваше над шестстотин убийства годишно.