Джефри Арчър - Да кажем ли на президента

Тайсън бе предложен от Кенеди и макар при последните двама президенти Бюрото да бе станало по-зависимо от политиката, кандидатурата на Тайсън бе одобрена от Конгреса без проблеми. Прилагането на закона бе в кръвта му. Прадядо му бил охрана на дилижанса между Сан Франциско и Сиатъл. Дядо му бил кмет и началник на полицията в Бостън — рядко срещана комбинация, а баща му — виден масачузетски адвокат. Това, че правнукът бе продължил семейната традиция и бе станал директор на Федералното бюро за разследване, не бе изненадало никого. Вицовете, които се разказваха за него, бяха безброй и Марк се питаше единствено, колко ли от тях са измислица.

Безспорно бе, че Тайсън бе отбелязал победния тъчдаун при последното си участие в мача между Харвард и Йейл, тъй като това бе документирано. Безспорен бе и фактът, че той бе единственият бял боксьор в американския отбор за олимпиадата в Лондон през 1948. Дали наистина бе отвърнал на президента Никсън, че би предпочел да стане слуга на дявола, отколкото да ръководи ФБР по време на неговия мандат, никой освен Ричард Никсън не можеше да каже, но това определено бе случка, която лагерът на Кенеди не се опитваше да потули.

Жена му бе починала преди пет години от множествена склероза. Бе се грижил за нея с искрена преданост повече от двадесет години.

Не се страхуваше от никого. Неговата честност и откровеност го бяха издигнали в очите на нацията над почти всички държавни служители. След периода на безпокойство, последвал смъртта на Хувър, Кели и Халт бяха възвърнали на Бюрото репутацията, на която то се бе радвало през тридесетте и четиридесетте години. Тайсън бе една от причините, накарали Марк с удоволствие да посвети пет години от живота си на ФБР.

От нерви Марк започна да си играе със средното копче на сакото — навик, който имат всички агенти на ФБР. По време на петнадесетседмичния курс в Куантико му бяха втълпили, че сакото му винаги трябва да бъде разкопчано, за да осигурява достъп до пистолета, който трябва да бъде на пояса, а не под мишницата. Марк се дразнеше, че телевизионните сериали за ФБР винаги объркваха това. Когато някой агент почувстваше опасност, започваше да си играе със средното копче, за да се увери, че сакото му е разкопчано. Марк изпитваше страх, страх от неизвестното, страх от Х. А. Л. Тайсън, страх, който леснодостъпният „Смит енд Уесън“ не можеше да излекува.

Безименния с бдителния поглед и тъмносиния блейзър се върна.

— Директорът ви очаква.

Марк стана, залитна, стегна се, отри ръце в панталоните, за да избърше потта от дланите си, и последва безличния младеж във външната стая, а оттам — в светая светих на директора. Тайсън го погледна, направи му знак да седне и изчака помощника си да излезе и да затвори вратата. Дори седнал, директорът бе внушителен, с голяма глава, която стоеше здраво върху масивни рамене. Гъстите вежди бяха с цвета на несресаната му, чуплива, кафява коса; тя бе толкова къдрава, че който не познаваше Тайсън, би я взел за перука. Едрите му ръце бяха прострени върху бюрото и го държаха, сякаш то можеше да му избяга. Изящното бюро в стил „Кралица Ана“ се губеше в хватката на директора. Бузите му бяха червени, но не от алкохол, а от добро здраве и от лошото време. На няколко крачки зад гърба на Марк седеше мъж — мустакат, гладко избръснат, безшумен — полицаят на полицая.

Директорът заговори:

— Андрюз, това е заместник-директорът Матю Роджърс. Информирах го за събитията, последвали смъртта на Казефикис. Ще придадем към разследването ти двама души. — Сивите очи на директора пронизваха Марк. — Андрюз, вчера изгубих двама от най-добрите си служители и нищо — повтарям, нищо — няма да ми попречи да открия виновника, дори ако това е самият президент. Разбираш ли?

— Да, сър — тихо отвърна Марк.

— Трябва да си разбрал от изявленията, които направихме за „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“ — обществеността е останала с впечатлението, че снощният инцидент е поредната автомобилна катастрофа. Нито един журналист не е свързал убийствата в „Уудро Уилсън“ със смъртта на нашите агенти. А и защо да го правят, след като в Америка на всеки двадесет и шест минути става по едно убийство?

На бюрото му лежеше папка с надпис: „Директор на Вашингтонското полицейско управление“; дори те бяха под негов контрол.

— Ние, Андрюз…

Марк се почувства като на аудиенция при крал.

— … няма да ги разочароваме. Много внимателно обмислих това, което ми каза снощи. Ще обобщя ситуацията, както аз я виждам. Можеш да ме прекъсваш по всяко време.