Джефри Арчър - Опасно наследство

Очите на Романов се присвиха заплашително.

— Скот, ти, разбира се, осъзнаваш, че притежаваш безценен шедьовър, който принадлежи на Съветския съюз. Ако не върнеш иконата, ще причиниш значителни затруднения на страната си и вероятно ще свършиш в затвора. Трябва само да ми кажеш къде е иконата и ще те пусна на свобода.

Адам не си направи труда дори да поклати глава.

— Очевидно е дошло време да те запозная с нещо, което ще те заинтересува — каза Романов и извади лист хартия от плик, който се намираше във вътрешния му джоб.

Адам естествено беше озадачен. Не можеше дори да предположи какво е това. Романов го разгъна бавно и го вдигна, така че Адам можеше да вижда само гърба на листа.

— Този лист хартия разкрива присъда, произнесена в Москва през 1946 от съдията И. Т. Никиченко. Смъртна присъда — продължи Романов, — отнасяща се за майор Владимир Коски, дежурен от руския караул в нощта, когато е умрял райхсмаршал Херман Гьоринг. — Той обърна листа, така че Адам да го види. — Както виждаш, майор Коски е доказано виновен в съучастие с врага заради парична изгода. Доказано е, че той е отговорен за тайното внасяне на отровата в килията на райхсмаршала през нощта на неговата смърт.

Адам отвори широко очи.

— А, този път улучих — каза Романов. — Сега вече мисля, че най-накрая ще ми кажеш къде всъщност е иконата. Ако си спомням добре, имате подходящ за случая израз: честната размяна не е кражба. Твоята икона за моята икона плюс този законен документ, който ще възвърне честта на баща ти.

Адам затвори очи и с болка осъзна за първи път, че Романов няма представа какво е скрито в иконата. Романов не можа да скрие гнева си. Отиде до вратата.

Дръпна я и извика:

— Твой е.

Доктор Ставински влезе отново в стаята и продължи усмихнат, сякаш никога не е прекъсвал:

— Професор Мец никога не е бил доволен от втора фаза, защото дори смел и издръжлив човек като вас се нуждае от часове, дори и дни, за да се възстанови. Затова през последните си години в университета той посвети времето си да открие как може да се ускори целият този процес. Както при всички гениални неща, крайният резултат е поразително обикновен. Всичко, което е нужно, е само едно химическо съединение. Когато същото се инжектира в нервната система, причинява незабавно възстановяване — бърз аналгетик. Крайното откритие му отнело дванадесет години работа и определен брой смъртни случаи — каза Ставински, извади друго шишенце от кутията и заби в гумената му тапа иглата на втората спринцовка. — Това — каза той, като вдигна триумфално шишенцето, — се инжектира в кръвта ви и ви възстановява толкова бързо, че можете дори да се учудите дали изобщо някога сте изпитвали болка. За това гениално нещо Мец би трябвало да получи Нобелова награда, но това откритие не е за показване пред научните работници от цял свят. Но именно благодарение на него аз мога да повтарям непрекъснато експеримента си с вас, без да ви позволя да умрете. Както виждате, мога да пускам генератора на всеки тридесет минути през следващата седмица, стига това да е желанието ви. — Ставински се надвеси над пребледнялото, невярващо лице на Адам. — Мога да спра веднага щом ви вкарам антидота, стига да ми кажете къде е Царската корона.

Ставински напълни наполовина спринцовката. Адам почувства ледени тръпки, въпреки че шокът от мъченията го беше изпотил.

— Не се движете, капитан Скот, нямам желание да ви наранявам непрекъснато.

Адам почувства как иглата се забива дълбоко и след миг течността се вля в кръвта му.

Не можеше да повярва колко бързо започна да се съвзема. Само за минута отпадналостта му изчезна и той започна да се ориентира. Ръцете и краката възстановиха нормалната си чувствителност и в същото време желанието да не изпита никога повече болката от втора фаза ставаше все по-силно.

— Професор Мец е блестящ ум, ще се съгласите с мен — каза Ставински — и ако беше жив, сигурен съм, че щеше да напише доклад за вашия случай.

Ставински натисна ръчката и Адам примря. Откри, че крещи още по-силно. Тялото му непрекъснато се тресеше. Секунди по-късно отново почувства ледени тръпки и като се тресеше неудържимо, започна да повръща.

Ставински бързо го отвърза. Адам падна на земята и изхвърли каквото бе останало в стомаха му. Когато започна само да плюе, Полард го сложи обратно на стола.

— Трябва да разберете, че не мога да ви оставя да умрете, капитане. Къде е иконата? — изкрещя Ставински.

„В Лувъра“ — искаше да изкрещи Адам, но думите му излизаха като шепот, защото устата му отвътре беше като шкурка.