Джефри Арчър - Опасно наследство

Той събра сетните си сили, затича се към стената и се прилепи до нея като мида, без да помръдва в сянката й. После тихо и бавно се запридвижва покрай стената, метър след метър, докато стигна предната част на това, което според него бе руското посолство. Огромните зелени дървени врати на предния вход бяха отворени и през тях бавно минаваха лимузини. Адам се обърна и погледна към парадния вход на посолството. На горното стъпало забеляза едър мъж, окичен с медали, който се ръкуваше лично с всеки от заминаващите гости. Предположи, че това е посланикът.

Един-двама от гостите си заминаваха пеша. На портата стояха мирно двама въоръжени стражи и поздравяваха всяка кола, минаваща на излизане покрай тях.

Адам изчака едно огромно БМВ със западногерманско знаменце на капака да намали скоростта, докато излиза през вратата. Използва го за прикритие, излезе в центъра на пътя и като следваше отблизо колата, мина направо между пазачите и се отправи към шосето.

— Bonsoir 36 36 Добър вечер. — Б.ред. — каза той тихо на пазачите, докато колата се придвижи напред: беше само на метър от шосето.

„Върви, не тичай! — повтаряше си той. — Върви, върви, докато се отдалечиш от погледа им.“

Двамата пазачи го поздравиха почтително.

„Не се обръщай назад!“

Друга кола излезе след него, но той продължи да гледа само напред.

— Tu cherches une femme? 37 37 Жена ли търсиш? — Б.ред. — повтори гласът.

Идваше откъм ниска входна врата, Адам беше навлязъл в лошо осветена тясна улица. Няколко мъже на неопределена възраст вървяха безцелно по тротоара. Той ги бе изгледал подозрително и бе продължил в тъмнината.

— Какво? — каза Адам и отстъпи към платното. Сетивата му се изостриха от неочаквания звук.

— От Британия, да? Момиче ли търсиш? — Гласът беше с определен френски акцент.

— Ти говориш английски? — попита Адам. Все още не виждаше ясно жената.

— При моята професия трябва да знаеш много езици, cheri, иначе ще гладуваш.

Адам се опита да свърже мислите си.

— Колко вземаш за една нощ?

— En, bien 38 38 Добре. — Б.ред. , но още не е полунощ — каза момичето. — Така че ще трябва да взема двеста франка.

Въпреки че нямаше пари, Адам се надяваше момичето да го заведе някъде на безопасно място.

— Ще ти дам.

— D’accord 39 39 Съгласна съм. — Б.ред. — каза момичето и излезе на светло.

Адам се изненада, като видя колко е привлекателна.

— Хвани ме под ръка и ако минем покрай полицай, кажи само „Ма femme“ 40 40 Съпругата ми. — Б.ред. .

Адам се запрепъва напред.

— Май се прекалил с пиенето, cheri. Няма значение, можеш да се облегнеш на мен.

— Не, просто съм уморен — каза Адам. Едва успяваше да върви в крак с нея.

— Бил си на прием в посолството, нали?

Адам се обърка.

— Не се изненадвай, cheri. Повечето от редовните ми клиенти са от посолствата. Те не могат да си позволят случайни връзки, tu comprends 41 41 Разбираш ли? — Б.ред. ?

— Вярвам ти.

— Апартаментът ми е зад ъгъла — каза тя.

Адам беше сигурен, че може да стигне дотам, но когато видя блока и стълбите, пое дълбоко въздух. Успя да стигне само до входната врата.

— Аз живея на последния етаж, cheri. Чудесен изглед — каза ясно тя, — но се страхувам — как го казвате — няма асансьор.

Адам не отговори, а само се облегна на стената. Дишаше дълбоко.

— Ти си fatigue 42 42 Ти си уморен. — Б.ред. — каза тя.

Когато стигнаха до втория етаж, момичето вече влачеше Адам нагоре по стълбите.

— Не вярвам да се справиш тази вечер cheri — каза тя, като отвори входната врата и светна. — Но все пак нали си плащаш.

Тя влезе вътре и светна лампите.

Адам се олюля и се стовари на първия стол, който се изпречи пред него. Момичето беше изчезнало в другата стая и той направи върховни усилия да не заспи, докато тя се върне.

Тя застана на прага на осветената стая и Адам успя за първи път да я разгледа както трябва. Имаше къса руса къдрава коса и беше облечена с прилепнала черна пола дълга до коленете. Широк бял ластичен колан подчертаваше тънкия й кръст. Беше обута с черни мрежести чорапи, които разкриваха такива крака, че при нормални обстоятелства Адам не би могъл да устои на гледката.

Тя тръгна към Адам, като леко поклащаше ханша си, и коленичи пред него. За негова изненада очите й бяха невероятно зелени.

— Би ли ми дал сега двестате франка? — попита тя. После прекара ръка по бедрото му.

— Нямам никакви пари — каза откровено Адам.

— Какво? — извика тя, за първи път с нотки на гняв в гласа, мушна ръката си във вътрешния му джоб и извади издут портфейл. — В такъв случай това какво е? Не обичам такива шеги! — Тя му подаде дебелия портфейл.